Слово за първовърховните апостоли Петър и Павел

Версия за печат

„И ще бъдете мразени от всички, заради Моето име” /Лука 21:17/.

Такава участ предрекъл Господ на Своите богоизбрани ученици. Такава и била действително участта им в този свят. Тях ги ненавиждали, гонели и преследвали и иудеи и езичници, и свои и чужди, и свещеници на истинския Бог и жреци на бездушните идоли, и правителства и народи. „Бил съм в опасност от разбойници, в опасност от сънародници, в опасност от езичници, в опасност по градове, в опасност по пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя; много повече в трудове, безмерно в рани, повече в тъмници, и много пъти на умиране” /2 Кор. 11:26,23/ - така описва живота си един от празнуваните днес свети апостоли.

С какво били виновни тези хора пред света, че той така ги ненавиждал, преследвал и гонел? Ако те биха имали някакви нетърпими в обществото пороци и слабости, ако те не са изпълнявали своите задължения по отношение на ближните и са били хора безполезни, ако техните думи, техните действия, техния живот са принасяли някаква вреда на обществото, - тогава всеобщото презрение и ненавист към тях биха били естествени и разбираеми, тогава тяхната участ не би заслужавала и съжаление.

Напротив, това били хора, за които, според съда на словото Божие, светът не бе достоен. Със своя пра­веден, свят и богоугоден живот те били като светила в света, образец във всички добродетели. Целият им живот бил посветен не на самоугаждане, а в полза на ближните, в трудове и подвизи за спасението на хората. Тяхното човеколюбие се простирало до пожертване на всичко и на са­мия живот за истинското благо на човечеството.

Тяхното боговдъхновено слово било светлина за седящите в тъмнина и сянка смъртна, просветило целия свят със светлината на истинското богопознание и богоугодие. Тяхната спа­сителна проповед преобразила човешките общества, вдъхнала в тях нов, по-добър живот и благоустройство. Никой от прославените в света така наречени велики хора не направил и не могъл да направи за «човечеството нищо подобно на това, което направили светите апостоли; защото с тяхната боговдъхновена проповед се утвърдила на земята самото Царство Божие. Коя е причината за общата ненавист към тях на съвременния им свят?

„Аз им предадох Твоето слово, и светът ги намрази” /Иоан 17:14/.. Така изяснил Сам Господ Иисус Христос причината за всеобщата ненавист, която срещнали в света първите Негови ученици, която срещали след това и всички вървящи по техните стъпки. Те приели от Господа и възвестили на света словото на  истината, - и царстващите в света лъжа и заблуждения,   предразсъдъци и суеверия не могли да не въстанат против тях с цялата  свойствена на лъжата и предразсъдъците  злоба. Те учили на чистота и святост в живота, изисквали умъртвяване в себе си на злите похоти и страсти, очистване от всяка сквернота на плътта и духа , - и живеещата в света плътска похот им се възпротивила с всичката сила на своите нечисти страсти. Те проповядвали, че няма никаква полза за човека, ако придобие цял свят,а повреди на душата си /Мат. 16: 26/, че никакво богатство не ще избави човека от  смъртта и Божия съд, че не трябва да привързваме сърцето си към нищо земно, да не се грижим за придобиване на съкровища на земята, „дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат /Мат. 6:19/, а трябва да търсим Царството на Бога и Неговата правда, да придобиваме съкровище на небесата - и царстващата в света похот на очите се въоръжила срещу тях с цялата ненавист на скъперника, на когото искат да отнемат съкровището, в който той е вложил цялото си сърце с всичките си желания и надежди. Те изисквали самоотверженост, учили на смирение и нищета духовна, на кротост и търпение, на простота на сърцето и незлобливост, на благодушно понасяне на всички оскърбления, на уповаване на Бога и преданост на Неговата всесвята воля, - и властващата в света гордост житейска се отвръщала от тях с презрение, съпровождала ги с насмешки и поругание,   предавала   ги на изтезания  и тъмници.

Въобще, когато човек живее живота на света и се намира във властта на княза на този век, когато той обича своята греховна тъма и отдава цялото си сърце на необузданата воля на своите страсти, — тогава той не само не обича светлината и бяга от нея, но и ненавижда   светлината и се старае да я угаси, ако е възможно; тогава всичко свято, божествено става за него ненавистно и като че ли враждебно; тогава той се устремява с цялата сила на ума си против евангелското учение, въоръ­жава се с всичката злоба на сърцето си против самите  проповедници на това учение, против праведните и благочестиви хора. „Да нагласим примки за праведника, защото той ни е в тягост и се противи на делата ни, укорява ни за грехове против закона… , пред нас той е изобличение на нашите помисли, тежко ни е да го гледаме, защото неговият живот не е като живота на другите, … той ни смята за гнусота и бяга от нашите пътища като от нечистотии… Да видим прави ли са думите му, да изпитаме какъв ще бъде краят му; да го изпитаме с обиди и мъки,… да го осъдим на безчестна смърт” /Прем. Сир. 2:12, 14-171 19-20/. Така разсъждавали синовете на този век по вре­мето на Соломон, така разсъждават те сега.

Може да ни се струва странно, как е било възможно не само да не оцениш по достойнство, но и да предаваш на поругание и изтезание такива хора, като Петър и Павел и останалите свети апостоли, като техните свети приемници - Игнатий и Поликарп, Атанасий и Василий, Григорий и Златоуст, които живели и дишали с такава искрена и топла, с такава чиста и свята, с такова плодоносна и благотворна любов към Бога и своите ближни. Струва ни се, че ние никога не дръзнали не само да вдигнем ръка, но и да извисим глас против подобни хора.

Похотта на плътта, похотта на очите и гордостта жи­тейска винаги царстват в сърцата на хората, не отхвърлили света и светските похоти с цялото си сърце, искрено и съвършено, всецяло и невъзвратимо, които не са решили въпреки всичко, вярно и неотклонно да следват Христа и, носейки своя кръст, с търпение да спасяват душите си, които не са се обновили със силата на Божията благодат в нов човек, създаден по Бога в правда и истина. Ненавистта на света към всичко свято, небесно, Божествено е винаги една и съща. Може би, тя се изразява сега, по-иначе, отколкото преди.

Сега не терзаят християните с изтезания и мъчения, не ги хвърлят за храна на зверовете, не ги изгарят на клади, не ги разпъват на кръст, но отвращението от думите на истината и правдата, но презрението към християнското учение за самоотвержеността и духовната нищета, за кротостта, смирението, дълготърпението, но ненавистта към думите на изобличение, извеждащи на светлина тайните помисли и сърдечни мисли, осъждащи беззаконните привързаности и страсти, изискващи истинско покаяние и изправление на живота, — винаги са едни и същи. И съвременните на Христа иудеи казвали: „ да бяхме в дните на нашите бащи, не щяхме да станем техни съучастници в проливане кръвта на пророците”. Но Господ им казал: „с това сами против себе си свидетелствувате, че сте синове на ония, които са избили пророците; допълнете, прочее, и вие мярата на бащите си! Затова ето, Аз пращам при вас пророци и мъдреци, и книжници; и едни ще убиете и разпнете, а други ще бичувате в синагогите си и ще изгонвате от град в град” /Мат. 23:31-32,34/. И те действително гонели, измъчвали и убивали пратените от Господа проповедници на Евангелието.

Наистина, ние външно благоговеем пред паметта на великите възвестители на словото Божие, прославяме техните подвизи, удив­ляваме се от техните слова. Но нали и иудеите строили богати гробници за пророците и украсявали паметниците на праведните; а похвалил ли ги Господ за това? Не; защото, украсявайки паметниците на праведниците, те не ги последвали по вяра и благочестие, не подражавали на техния свят и праведен живот; съзиждайки гробници на пророците, не изпъл­нявали техните наставления, не повярвали в предсказания от тях Изкупител на света, не приели Този, Когото всички ветхозаветни пророци и праведници желали да видят и не са Го видели. Същото ще стане и с нас, ако почитаме паметта на светите апостоли само с уста, а по сърце сме далече от тях, ако не следваме примера на техния свят, христоподражателен живот и техните богоугодни дела.

Справедливо е и това, че ние с охота четем понякога или слушаме изобличителни речи на проповедници на словото Божие, хвалим говорещите истина и правда, прославяме борещите се за спра­ведливост, хвалим неустрашимо изобличаващите пороците и разврата. Но това е само дотолкова, доколкото словото на истината и правдата, словото на изобличение и укоряване се отнася към другите, а не към нас, не докосва нашето самолюбие, не засяга нашите любими при­вързаности, наклонности и привички, не откъсва от сърцето ни срасналите с него страсти и пороци. В противен слу­чай ние сме готови да кажем на всеки проповедник на Евангелската истина, да кажем даже на Самия Господ: отстъпи от нас, не искаме да вървим по Твоите пътища! Жестоко е това слово, и кой може да го слуша! И Ирод обичал понякога да слуша беседата на Иоан: „и с приятност го слушаше, много работи вършеше от послушание към него” /Мк 6:20/. Но когато Иоан изобличил беззаконната му страст, когато му казал: „не ти е позволено да водиш братовата си жена” /Мк 6:18/, тогава Ирод го пратил в тъмницата, а после м,у отсякъл главата. И областният началник Фест слушал с удоволствие проповедта на апостол Павел, доколкото тя засищала праз­ното му любопитство, но не изисквала никаква жертва. Но когато Павел произнесъл слово за възкресението и бъдещия съд, когато собствената съвест му подсказала, че за избягване на осъждане на вечни мъки е необходимо пълно отхвърляне на греховния живот, покаяние и вяра в Христа, тогава Фест казал на проповедника на Евангелието: сега си върви, друг път ще те послушам.

Така се раздвояват нашите мисли и чувства, доколкото сърцето ни се раздвоява между света и Бога, не иска да остави светските пристрастия, греховните привички и наклонности, за да служи и работи на единия Господ. Хвалим едно, а правим  друго; съуслаждаме се духом от закона Божи, а действаме по закона на греховната плът. Истинското благоговение към словото Божие се състои в това, когато то се приема от благо и чисто сърце, става за нас закон на живота, оживлява се в нас с топлото усърдие за неговото изпълняване и принасят плод в  действително изправление на живота, в подвизи на благочестие и правда, в дела на милосърдие и човеколюбие; когато, четейки или слушайки словото Божие, ние се отклоняваме и избягваме това, което то запрещава, изпълняваме с усърдие всичко, което то повелява; когато обичаме словото Божие така, че то става храна за нашите души, отрада и услаждение на сърцето, сияе в нашето сърце със светлината на живата вяра и упование на Бога и пламенее в него с огъня на любовта към Бога и ближните: когато с целия ни живот и дела е видимо това всесърдечно убеждение, че не слушателите на закона са праведни пред Бога, а изпълнителите на закона ще бъдат оправдани /Рим. 2:13/.

Истинското почитание на великите предвъзвестители на словото Божие се състои в  това, че, по наставлението на свети Павел, „гледайки на свършека на техния живот, да подражаваме на вярата им”, да следваме техния богоугоден живот и техните богоподобни добродетели.

Каква полза ако възхваляваме светите мъже с уста, а оскърбяваме паметта им с неправедни дела, да ги прославяме за добродетелите им, а сами да оставаме в грехове и беззакония? И за живеещите на земята праведници не е радваща похвалата в устата на грешниците. „Защото кой е наша надежда, или радост, или венец за похвала”- писал свети  Павел до своите солунски ученици, които се отличавали с особено усърдие в изпълнение на апостолските наставления: „Това не сте ли и вие пред Господа нашего Иисуса Христа при Неговото пришествие? Да, вие сте нашата слава и радост” /1 Сол. 2:19-20/. Така трябва, братя мои, да прославяме паметта на светите апостоли не със думи, а с дела, не само с възхваляване на техните добродетели и подвизи, а с подражаване на тях в живота ни. Трябва да усвоим за себе си техните богоподобни и боголюбезни добродетели - тяхната ревност за славата Божия, тяхната кро­тост и смирение, тяхното незлобие и търпение, тяхното милосърдие и състрадание към  своите събратя, тяхното въздържание и самоотверженост, за да станем подобно на тях синове на Всевишния, царствено свещенство, хора наистина Божии. Нека подобно на тях да бъдем истински раби на Господа Иисуса Христа, да Му служим с благоговение и стина през всички дни на живота си, да благоугаждаме със всесърдечно послушание на Неговата света воля, с изпълнение на Неговите животворни заповеди.

”Моля ви, братя, бъдете подобни на мен, както и аз на Христос”.Ето последното отеческо желание и заповед, които е завещал свети Павел на всички свои чада в Господа. Амин.