ЧОВЕШКИЯТ ЛИК НА БОГА. НЕДЕЛЯ 6-ТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

Версия за печат

Ние чухме разказа на евангелиста за изцелението от Господа на разслабения, пролежал до Силоамската къпалня в очакване на чудото тридесет и осем години. Когато Иисус отишъл при него и попитал:«Искаш ли да оздравееш?», той отговорил: «Да, Господи, но си нямам човек, който да му спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата» (Ин. 5:6-7).

«Нямам си човек» - ето думите, които чул Господ от разслабения. В тези думи се изразила всичката болка, скръб, цялата безмерна глъбина на неговото страдание и самота. Трагедията на разслабения се заключавала в това, че за тридесет и осем години от своя живот той не срещнал човека - този, който би се оказал способен да раздели с него страданието му, да вземе върху себе си макар и малка част от неговата безпомощност. Може, оказва се, да проживееш тридесет и осем години - и да останеш сам. Може да проживееш цял живот - и да не срещнеш човека!

Някога философът Диоген ходел през деня по градските улици, държейки в ръце запален фенер и казвал: «Търся човека». Това изречение на античния философ останало в паметта на човечеството като символ на това, колко трудно е понякога сред стотици, хиляди, милиони, сега вече милиарди хора, населяващи земята, да срещнеш истински човек.

Но ако се състои срещата с истинския човек, какво чудо се оказва тя! Господ отишъл при разслаблния, и се оказал първият истински човек, когото той срещнал. В Негово лице разслаблният намерил това, което цял живот не му достигало, това, за което цял живот тъгувал, което цял живот очаквал. Както казва свети Григорий Богослов: ти си търсел човека, а си намерил и човека, и Бога.

Станал човек, Бог явил на човечеството истинския лик на човека. В лицето на Христа, на въплотилия се Бог, ние виждаме Човека в абсолютния смисъл на думата - този Човек, Който е редом с нас, даже ако ние сме били изоставени от всички хора...

Понякога, попаднали в отчайващи ситуации, ние търсим помощ от хората, но не я намираме. И когато са изчерпани всички наши възможности, когато загубваме последни надежди, когато ръцете ни се отпускат безсилно, изведнъж на помощ идва Христос, и ние разбираме: ето Този, Когото нашата душа винаги е търсела, Когото е жадувала ден след ден, месец след месец, година след година.

Съвременното човечество не само е обезбожено: то е обезчовечено. Безчовечността, равнодушието към страданията на другите, нежеланието да помогнеш, да споделиш, да излезеш насреща, егоцентризмът и егоизмът придобиват наистина вселенски мащаби. Все по-трудно става в пустинята на съвременния свят да срещнеш човека. Мнозина загубват воля за живот вследствие самотата и тъгата, които няма кой да облекчи, няма с кого да споделят.

Във II век свети Теофил Антиохийски, полемизирайки с езичниците, писал: «Ти казваш: покажи ми твоя Бог. А аз ще ти отговоря: първо ми покажи твоя човек, и тогава ще можеш да видиш моя Бог». Ние не можем видим Бога, докато не израстем в пълна мяра нашия човешки ръста. Ние не можем да се наречем християни, докато не станем истински хора.

Да помислим сега за това, че редом с нас винаги има разслабени, - физически или духовно, - нуждаещи се от нашата помощ и поддръжка. Готови ли сме да отидем при тях? Готови ли сме да им отделим от нашето време, да разделим с тях нашия живот? Ако не, значи, ние сме християни само по име, но не по дела. Истинският християнин е този, който е готов, по думите на Спасителя, да положи душата си за своите приятели (Ин. 15:13). Именно такъв бил Сам Христос - Той не пожалил живота Си за нас и ни показал нам, какво е това истински Човек.

Понякога казват, че християнството е твърде възвишено, че Божиите заповеди са твърде трудни, че Евангелието изисква от нас твърде много. На практика от всеки от нас се изисква само едно – да бъде човек. Ако ти си човек в пълната мяра на тази дума, значи, ти си християнин; ако ти си недостоен да се наречеш човек, значи, ти още не си съзрял за християнството...