Чудодейният образ на светеца

Версия за печат

„Господи, покажи ми правия път, прати ми знак, за да мога да усиля вярата в Тебе!”

Чудото се случи на един странен ден – 14 февруари – денят на влюбените за едни и денят на св. Трифон за други. Както винаги, около празника животът в София сякаш се прераждаше. Улиците гъмжаха от весели хора, повечето се бяха заплеснали по украсените със червени сърца витрини. Навсякъде се усещаше духът на любовта. От време на време продавачки на цветя предлагаха прекрасни букети от рози на някоя минаваща двойка. Често, заслепени от любовта и прекрасното време, мъжете решаваха да дадат някой лев отгоре за цветята и по този начин усмивката на дамите оставаше върху лицата през целия ден. Еуфорията на празника св. Валентин бе обхванала целия град... Цялата страна...

Само аз се чувствах различно. Нямаше го това вълнение от предстоящ купон или среща с приятелката ми. Въобще, зачудих се – има ли смисъл да се празнува св. Валентин или празникът на св. Трифон да се обръща във време, когато човек трябва да се напие?? Не, определено не!

Вървях по улиците. Макар слънцето да грееше ярко, по улиците на булевард „Витоша” имаше все още от онзи кишав сняг. Мръсотията се стелеше като килим по пълните с дупки улици. Отвращавах се от всеки и всичко. Бързах да стигна до срещата с приятелите си и да се впусна в друг свят – свят на забавление. И по пътя често си задавах въпроса какво въобще си въобразявам. На фона ярко се открояваше прекрасната църква „Св. Неделя”. Зелените й куполи сякаш разкриваха трагичния й образ от миналото. Ала не толкова катедралата ми направи впечатление. Наоколо беше пълно с най-различни хора, някои свиреха весели песни, други пееха, трети танцуваха. Но не и хората ми направиха впечатление. Това, което ми привлече вниманието, бе една просякиня. Наистина нетипична – стояща на коленете си на площада, където се намираше църквата, увита в стари шалове и черно яке, а на главата си имаше нахлупена сива шапка, която будеше съжаление. Пред себе си беше поставила малко кашонче, което съдържаше две монети от 20 стотинки и... една икона. Икона?! Досега не бях виждал просяк с икона. На светия образ с поглед, изпълнен с надежда и вяра, гледаше св. Георги. Погледнах към очите на бедната жена – не беше стара, даже напротив. Плахият й погледът бе вперен право надолу. Сякаш не дишаше. И в този момент застинах. У мен се пробуди демонът на алчността и егоизма. Той ми говореше:

- Хайде, хайде. Колко такива просяци има. Това е поредният, който търси как да те преджоби и да си купи цигари и алкохол!

Забавих крачка, ръцете ми бяха в джоба, където напипах няколко монети.

- Ще закъснееш за срещата, не се бави, можеш да ги дадеш на някой друг просяк! Хайде, върви! – обади се отново „съвестта ми”.

Забързах крачката. И... просто я подминах. Но нещо ме дърпаше назад! Не ме пускаше!

- Не спирай, давай! – продължаваше да настоява „съвестта”.

Някак си успях да се откъсна от хватката на този невидим капан, в който бях хванат. Едва не се затичах и тогава почувствах силна болка. Все едно някой беше забил нож право в сърцето ми. А то кървеше. Тръпки ме полазиха и аз едва не се разплаках. Това чувство наистина ме скова. Никога не бях изпитвал подобно нещо! И все пак не се върнах. Жената остана на заден план. Зелените куполи на църквата „Св. Неделя” изчезнаха от хоризонта.

През целия път не спирах да мисля за жената и иконата. Дали самият св. Георги не ми бе привлякъл вниманието? Не... невъзможно. Или не?

Е, „съвестта” ми остана чиста, след като се видях с приятелите си. Посетихме едно кафе, разходихме се, а слънцето започна да клони към залез. И тръгнахме по обратния път, пътят към просякинята с иконата. Тайно започнах да се надявам тя да е там, да не си бе тръгнала. За мое най-голямо щастие  тя наистина си стоеше там – все същата – студена като камък, свита на коленете си, повита в старите шалове, черното яке и сивата шапка. Този път не се поколебах. Не ме интересуваше съвестта. За мое най-голямо учудване, когато понечих да пусна монетите, видях, че в кашончето двете монети от 20 стотинки си стояха там, придружени от още една новопоявила се. За толкова часове, поне 4, в кутията имаше само 60 стотинки! Нямах много пари и оставих монетите, които имах. Жената извърна поглед към мен, но не обели дума. Мътносините й очи ме гледаха студено и не след дълго отново се втренчиха в студения асфалт. Монетите издрънчаха и аз тръгнах. Този път сякаш слънцето отново изгря за мен! Почувствах се... свободен, щастлив, а щастието ми се увеличи, когато минах покрай католическата катедрала и чух камбаните, биещи в чест на св. Валентин. Макар да не бях католик, имаше нещо празнично в цялата тази симфония от камбани. Слънцето се скри зад хоризонта, а аз се прекръстих веднъж. Осъзнах какво се бе случило там, при онази жена. Светецът, този покровител на бедните, ме бе накарал да пусна монетите в кашончето. Сякаш св. Георги търсеше хора, които имат вяра към Бога, търсеше да събуди християнско смирение и любов към братята и сестрите в нужда. Тази икона символизираше за мен именно това! Само християните, готови да преодолеят своето сребролюбие, можеха да видят това чудо. Ала както се уверих, малцина бяха тези хора. Може би броят монети показваше броят хора, виждащи истинския път към спасението. Е, нямаше как да разбера. Скоро майка ми и баща ми ме взеха и се отправихме към дома. На другия ден, когато се върнах там, жената я нямаше. Повече не я видях.