СЛОВО ЗА ПРЕОБРАЖЕНИЕ ГОСПОДНЕ

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Братя и сестри!

Има ед­но цър­ков­но пес­но­пе­ние, в ко­е­то всич­ки све­ще­нос­лу­жи­те­ли и ми­ря­ни възкликваме: “Сла­ва Те­бе, по­ка­зав­ше­му нам свет!” – Сла­ва на Те­бе, Кой­то ни по­ка­за свет­ли­на­та!

Как­во ни да­ва дръз­но­ве­ние да твър­дим, че и на нас, греш­ни­те, как­то на три­ма­та из­б­ра­ни апос­то­ли, Бог ни е по­ка­зал нет­вар­на­та Та­вор­с­ка свет­ли­на?

Чо­век жи­вее за­ет с все­кид­нев­ни­те си гри­жи и за­дъл­же­ния, хо­ди на учи­ли­ще, хо­ди на ра­бо­та, по­чи­ва си, за­бав­ля­ва се, об­щу­ва със се­мейс­т­во­то си, с при­я­те­ли, с близ­ки, но въп­ре­ки всич­ки­те му при­до­бив­ки и ра­дос­ти, в сър­це­то му си ос­та­ва пус­то, мрач­но и тя­гос­т­но. Пос­ле се случ­ва не­що, и в мъ­чи­тел­ни­те ни тер­за­ния, не­о­чак­ва­но и за са­ми­те нас, за миг се раз­т­ва­ря за­ве­са­та на ви­ди­мо­то и пред очи­те на сър­це­то ни се раз­к­ри­ва тайн­с­т­ве­ни­ят­ с­вят на чуд­но­то, тайн­с­т­ве­но­то, бо­жес­т­ве­но­то.

Все­ки хрис­ти­я­нин, все­ки по­вяр­вал, има в жи­во­та си по­не един миг, ко­га­то до сър­це­то му се е до­кос­на­ла нет­вар­на­та Бо­жес­т­ве­на свет­ли­на и е раз­па­ли­ла ис­к­ра­та в не­го. То­ва ле­ко до­кос­ва­не на Бо­жи­я­та бла­го­дат от­ва­ря ду­хов­ни­те ни очи за дъл­бо­кия сми­съл на всич­ко случ­ва­що се, за чуд­на­та вза­и­мос­вър­за­ност на не­ща­та и съ­би­ти­я­та, за ви­со­ка­та цел на би­ти­е­то ни. Ако не уга­сим със скеп­ти­циз­ма си та­зи ис­к­ра, от то­га­ва на­сет­не до края на жи­во­та си ще се стре­мим от­но­во да се по­та­пя­ме в нет­вар­на­та свет­ли­на, ще се стремим към Из­точ­ни­ка и. То­ва ду­хов­но из­кач­ва­не на Та­вор все­ки пред­п­ри­е­ма сам и в про­це­са на из­кач­ва­не­то от чо­век плът­с­ки се пре­об­ра­зя­ва в чо­век ду­хо­вен.

От пър­во­то съп­ри­кос­но­ве­ние с Бо­жи­я­та бла­го­дат до вли­за­не­то в хра­ма мо­же да ми­не дос­та вре­ме, но и то­ва все още не е въз­кач­ва­не на Та­вор, а са­мо приб­ли­жа­ва­не към под­но­жи­е­то й. От тук за­поч­ва бав­ни­ят и тру­ден про­цес на на­ше­то въ­цър­ко­вя­ва­не, на при­об­ща­ва­не­то ни към Хрис­та и Свет­ли­на­та Му.

Из­кач­ва­не­то  на Пла­ни­на­та на пре­об­ра­же­ни­е­то е труд­но. По­ня­ко­га след мъ­чи­тел­но из­кач­ва­не тяс­на­та пъ­те­ка стрем­г­ла­во се спус­ка на­до­лу. По­ня­ко­га гу­бим пъ­тя и си проп­ра­вя­ме път през гъс­та­ла­ци­те от гри­жи и из­ку­ше­ния, без да зна­ем да­ли вър­вим в пра­вил­на­та по­со­ка. Но ако чо­век въп­ре­ки всич­ко не се от­каз­ва и па­зи спо­ме­на за до­се­га си с Бо­жес­т­ве­на­та свет­ли­на и в най-теж­ки­те и от­чай­ва­щи мо­мен­ти ви­ка към Бо­га,  из­меж­ду спле­те­ни­те кло­ни ще проб­лес­не оная свет­ли­на, ко­я­то ще ни на­пом­ни на­къ­де сме се ус­т­ре­ми­ли, как­во тър­сим и в как­ва по­со­ка да вър­вим, за да Го на­ме­рим.

То­зи път е от­к­рит за все­ки чо­век, ка­къв­то и да е той, къ­де­то и да се на­ми­ра. Всич­ки сме приз­ва­ни да въз­ле­зем там, къ­де­то пър­ви бя­ха апос­то­ли­те – да ви­дим Бо­га та­къв, Ка­къв­то е. Све­ще­но­то Пи­са­ние и гла­сът на Цър­к­ва­та указ­ват на всич­ки ни пъ­тя, кой­то во­ди към Бо­га и към лич­но­то ни пре­об­ра­же­ние. То­зи път е Хрис­тос, а пла­ни­на­та на пре­об­ра­же­ни­е­то – на­ше­то сър­це: об­рас­ло с бу­ре­ни­те на су­ет­ни прис­т­рас­тия и гри­жи, наб­раз­де­но от яз­ви­те на гре­ха.

Гос­под каз­ва: “Цар­с­т­во­то Бо­жие е вът­ре във вас”. От със­то­я­ни­е­то на сър­це­то ни за­ви­си съ­зер­ца­ни­е­то на Бо­га, с не­го виж­да­ме Бо­га, а не с те­лес­ни­те си очи. “Бла­же­ни чис­ти­те по сър­це, за­що­то те ще ви­дят Бо­га”. Тряб­ва пос­то­ян­но да очис­т­ва­ме сър­це­то си, да тър­сим Бо­га в мо­лит­ви­те си, да бя­га­ме от сво­я­та ле­ност, раз­се­я­ност, мно­гог­ри­жие и да въз­хож­да­ме на­го­ре, към Та­вор, къ­де­то ду­ша­та ни си по­чи­ва от свет­с­ки­те гри­жи и тре­во­ги в бла­жен­с­т­во­то на бо­го­об­ще­ни­е­то.

“Неп­рес­тан­но се мо­ле­те” – каз­ва св. ап. Па­вел, кой­то в свое вре­ме ви­дял неп­рис­тъп­на­та Бо­жия свет­ли­на, тол­ко­ва сил­на, че ос­ле­пи­ла бол­ни­те му от заб­лу­да и от­ри­ца­ние очи.

В ав­то­бу­са или на ули­ца­та, до­ка­то вър­шим оби­чай­ни­те си за­дъл­же­ния,  ви­на­ги мо­жем да се мо­лим. Пос­то­ян­но мо­жем да жи­ве­ем със съз­на­ни­е­то, че пред­с­то­им пред Гос­по­да. Пос­то­ян­но мо­жем да сле­дим как­ви мис­ли се ро­ят в гла­ва­та ни и да вни­ма­ва­ме да от­х­вър­ля­ме оне­зи, ко­и­то Бог не би одоб­рил. Пос­то­ян­но мо­жем да си по­чи­ва­ме и да се нас­лаж­да­ва­ме от ми­съл­та, че Бог ни оби­ча и има гри­жа­та за нас.

Из­кач­ва­не­то на Та­вор е бав­но и мъ­чи­тел­но: стъп­ка по стъп­ка, ми­ну­та по ми­ну­та. Но кол­ко­то по-ви­со­ко се из­кач­ва­ме по Пла­ни­на­та на ду­хов­но­то ни пре­об­ра­же­ние, тол­ко­ва по­ве­че се раз­ши­ря­ва на­ши­ят кръ­го­зор, тол­ко­ва по-яс­но и на­да­ле­че виж­да­ме с ду­хов­ни­те си очи. Све­тът се раз­к­ри­ва пред нас ка­то на длан. По­ня­ко­га ще се опит­ва да ни при­мам­ва с из­мам­ни­те си кра­со­ти, но он­зи, до чи­е­то сър­це се е до­кос­на­ла по­не вед­нъж нет­вар­на­та свет­ли­на, ще се стре­ми към нея с ця­ла­та си ду­ша през це­лия си жи­вот и ни­как­ви от­б­ля­съ­ци на зем­ни бо­гат­с­т­ва и сла­ва ня­ма да го от­к­ло­нят.

На праз­ни­ка Пре­об­ра­же­ние има оби­чай да се но­сят в хра­ма за ос­ве­ща­ва­не пър­ви­те и най-ху­ба­ви пло­до­ве на ло­за­та.

Всъщ­ност пло­до­ве­те на це­лия ни жи­вот и всич­ки­те ни тру­до­ве тряб­ва да бъ­дат пос­ве­те­ни Бо­гу, как­во­то и да пред­п­ри­е­ма­ме, тряб­ва да вла­га­ме най-доб­ро­то, на ко­е­то сме спо­соб­ни, да го вър­шим та­ка ся­каш де­ла­та ни са дар пред Бо­жия Прес­тол.

То­зи цър­ко­вен оби­чай е сим­вол и на то­ва, че пър­ва­та ни ми­съл, пър­ва­та ни гри­жа тряб­ва да е бла­го­дар­с­т­ве­на­та мо­лит­ва към Бо­га за всич­ко, ко­е­то има­ме и ко­е­то с уси­ли­я­та си при­до­би­ва­ме.

Ка­то си спом­ним, как­во ви­дя­ха апос­то­ли­те на Та­вор­с­ка­та пла­ни­на и на­къ­де сме приз­ва­ни да въз­ли­за­ме, не­ка на­со­чим уси­ли­я­та си към то­ва, пос­то­ян­но да съ­би­ра­ме раз­се­я­ни­те си мис­ли, раз­пи­ля­но­то си в хи­ля­ди по­со­ки вни­ма­ние и да ги въз­ди­га­ме на­го­ре към Гос­по­да. Да зах­вър­лим всич­кия из­ли­шен то­вар от ом­ра­за, за­вист, осъж­да­не, рав­но­ду­шие, праз­нос­ло­вие, зло­у­ми­съл, мно­гог­ри­жие… - всич­ко, ко­е­то ни спъ­ва и ни пре­чи да въз­ле­зем на Та­вор, на пла­ни­на­та на ду­хов­но­то ни пре­об­ра­зя­ва­не, да се стре­мим да съобразяваме мислите, думите и делата си, за да бъдем удостоени да се нас­ла­дим със съ­зер­ца­ние на невечерната Таворска светлина. Амин.