ВЕЧНОСТТА Е ЗА ЛЮБЯЩИТЕ ДУШИ

Версия за печат

Тайната на звездите

Само, който не е живял не знае какво е чувството да имаш нещо в гърлото, което те задушава и не ти позволява дори и дъх да си поемеш. А светът около теб сякаш се е превърнал в мрачна и озъбена бездна, в която пропадаш без да виждаш пред себе си нещо достатъчно здраво, за което да се уловиш. И просто пропадаш, пропадаш, а светлината в живота ти се превръща в една все по-малка и малка искра.  Всеки човек преживява и такива дни. В една такава тъмна и страшна за мен нощ, поредната, в която бездната ме погълваше, и  вече си мислех, че няма спасение от нея, аз все пак намерих за какво да се уловя...

Оказа се нещо просто и обикновено, но което отдавна бях забравила да правя. Просто отворих прозореца си и вдишах дълбоко въздух, въпреки болезненото съпротивление на нещото в гърлото ми, което ме задушаваше, и погледнах към небето не само с очите, но и със сърцето си. А то ме посвети в едно от своите тайнства, което всъщност не е толкова скрито, но за да се види трябват не само очи, но и сърце, и вяра. Там, в нощното небе има милиони светещи очи. Звездите всъщност, не са просто малки далечни светлинки, а  душите на хората, които напускат земния свят и преминават  далеч във вечността. Но и там те са с нас, винаги ни гледат, винаги бдят над нас. Аз ги видях, и вярвайки в тайнството на нощното небе открих още много нови истини.

Може би тайната на звездите е моята лудост, в която вярвам, моето малко чудо. Но пък вярата, че те са човешките души достигнали до вечността ме прави щастлива и добра. Може би няма значение кой в какво вярва, а какво му носи тази вяра....Това, което получих аз от моята вяра не може да се опише само с думи, трябва и да се почувства, и изживее, но аз ще се опитам. Току виж думите ми помогнат на някой друг изпаднал в сивота и мрак да намери спасение от пропадането в бездната.

Огледах звездите във всички посоки, гледах ги с очите и сърцето си една по една, но не видях две еднакви- също като хората. Една беше по-бляскава, друга по-бледа, трета по-голяма от другите, друга пък с различна форма, но една с друга не си приличаше. Та нали и ние хората сме толкова различни едни от други, душите ни никога не си приличат. Обичаме, радваме се, тъжим, вярваме по различен начин и в различни неща. Но един ден всяка душа се превръща в звезда и изгрява във вечността. Всяка, зашото всяка душа е добра и ако нечия душа е сгрешила, то тя в никакъв случай не е грешна. Да, вярвам в това, което пиша- у всеки човек има добро, но не всеки човек е срещнал добро в земния си път, за да почувства неговата сила. Не всеки е осъзнал какъв подарък за собствената душа е да сториш дори и малка добрина на някого, да запалиш пламъка на надеждата в нечий очи, да си подариш светлия лъч на нечия усмивка.

Ако аз съм усетила това чувство в душата си, това не ме прави по-добра от, който и да било човек. Аз просто съм почувствала стореното за мен добро и то е намерило едно местенце в сърцето ми, което с времето иска да се разраства. Така съм пожелала и аз да „заразя” едно такова кътче в нечие друго сърце.

Сигурно има и хора,  за които мислите и думите ми са странни, други дори биха ги определили като лудост, но нали всеки си има своите странности. Моята странност ме кара да вярвам в себе си, в мечтите си и в доброто. Моята лудост е сладка и ме кара да вярвам, че животът ми има смисъл и да се чувствам щастлива от това.

Онази вечер гледах дълго звездите с отворено сърце и си мислех, а те сякаш чуваха мислите ми, усещаха чувствата ми и намигаха в знак на подкрепа. Погледът ми шареше от звезда на звезда, и всяка от тях ми навяваше различен спомен, провокираше нови и нови размисли в съзнанието ми. Една голяма звезда, блестеше като царска корона. Щом я погледнах образът на майка ми изплува в съзнанието ми. Видях блясъка на очите й- най-живите, най-искрени, най-нежни очи. Очи видели и преживели, очи смели се и плакали, но очи, които винаги ме гледат с любов и гордост и ми казват, че вярват в мен- очите на мама. Звездата ми намигна, усмихвайки се точно като мама... Погледнах друга звезда, по-далечна, по-бледа, излъчваща по-различен блясък от предишната. Тя ме накара да си спомня за една възрастна жена, на която бях отстъпила мястото си в автобуса, когато бях в столицата. Изненадана от постъпката ми, почти през сълзи, жената ми каза: „Господ здраве да ти дава, чедо! Ти сигурно не си от големия град, тук младите вече забравят да правят така.”. Споменът ме натъжи, но пък стопли сърцето ми, защото бях накарала жената да се почувства добре... Загледах се в трета звезда, малка, бледа и едва мъждукаща. Тогава си спомних за една недъгава, просеща жена, със сълзи на очи. Минавах покрай нея и пуснах няколко монети в ръката й, а тя ме благослови. Спомних си и думите на друга жена, която минаваше покрай мен в този момент: „Защо си даваш парите?! Кой знае за какво ще ги даде и сигурно само се преструва!”. Огорчиха ме думите й тогава, огорчи ме и спомена за тази случка. Всъщност по-богата ли щях да съм с тези няколко монети? Или по-щастлива? А очите на просещата жена...те не можеха да лъжат, в тях имаше толкова болка и тъга, които моите няколко монети едва ли щяха да излекуват, но в очите й макар и за миг блесна лъч на надежда, че някой все пак не е безразличен към нея.

Гледах продължително още много звезди и много неща си спомних, и за много неща размишлявах. Бяха като в земния живот на хората- сливаха светлината си  по две, по три, по повече. Но имаше и самотни, които обаче блестяха също така ярко. Бяха си сами, но явно не чувстваха самота, защото са на души, които обичат и вярват, вярват, че там във вечността пак ще се срещнат с душите на любимите си хора. Наблюдавайки една такава отделена звезда, до нея изгря друга и заедно блеснаха сякаш се усмихват щастливо от дълго чаканата среща.

Е, можех ли да се чувствам зле след като нощното небе и звездите ми подариха своята тайна и своето приятелство? Погледът ми засия, гърлото ми се прочисти и вече нищо не ме задушаваше, бездната, в която пропадах изчезна. Продължих да гледам новите си приятели и да си мисля. Осъзнах, че вече не се страхувам от смъртта, защото щом тя настъпи, хората не се разделят. Ако отвориш сърцето си за доброто у хората и за вярата в чудеса винаги можеш да откриеш душата на някой любим човек в звездното нощно небе. А след време и твоята душа ще блесне до нея там, във вечността му. Разбрах също, че никога не трябва да губя себе си по пътя, по който вървя, защото ако забравя коя съм и в какво вярвам може звездата ми да не изгрее на правилното място- до душите на любимите ми хора.

И така до днес аз вярвам в тайната на нощното звездно небе и вечността на душите. Нека съм луда в своята вяра, нали всеки, който вярва в нещо различно е луд за другите. Стига ми да знам, че всеки път като погледна звездите, светът ми ще изглежда още по-хубав, по-добър, и аз ще искам да ставам все по-добър човек. Стига ми да знам, че гледайки ги, никога няма да съм самотна, никога няма да се поддам на отчаянието и на тъмната бездна, а винаги ще намирам светлина по пътя си. Ако съм луда, то нека тази моя лудост не свършва, нека никой не ми отнема вярата, че любовта и доброто са пътя към вечността на душата. А ти, ти повярва ли?