ВЕЧНОСТТА Е ЗА ЛЮБЯЩИТЕ ДУШИ

Версия за печат

„Боже, искам да спечеля от тотото!”

„Боже, искам  да получа повишението, което заслужавам толкова повече от онази колежка с вечно перфекно изгладената рокля и безупречния кок!”

„Боже, искам обувките в най-новия и голям МОЛ да не се изчерпят до утре и да има моя номер!”

„Искам тя да ме харесва. Не, не просто да ме харесва! Искам да се влюби в мен. Боже, искам да полудее по мен!”

Искам, искам, искам и пак искам! С този прекомерно експлоатиран и нахално употребяван за щяло и нещяло глагол повече от половината, а може би и три-четвърти от 6-милярдното население на Земята започват молитвите си към Бог. Акцентът е поставен върху желанието, способът за постигането му не е от значение, а връзката с духовното и нравственото е задушена под бумтежа на мощното и заемащо все по-страховити размери лично благо и его. Отправили очи към небето и стиснали потни ръце за молитва, молим ли, молим за малки, по-малки, големи, по-големи, пъстри, безчестни, жестоки, ненужни, бленувани, пошли, упадъчни, безобидни, кървави или дори метафизични неща. Молим и искаме. Искаме и молим. И така, докато не загубим пътя си, докато не забравим откъде идваме и накъде сме тръгнали, докато не изтъркаме от употреба глагола „искам”. Не се спираме и с действията си опетняваме предназначението, силата и мощта на молитвата като начин да достигнеш и общуваш с Бог. Още повече накърняваме неприкосновеността й, подчинявайки я на светските си и тленни приумици, прищевки и безумици. В жестокостта си стигаме дотам да молим за смърт, отмъщение, наказание, кръв, глад и беди. Копнеем за вечност, смеем дори да я проектираме върху краткосрочния или по-дългосрочен хоризонт пред нас, но никога няма да я достигнем или заслужим с това си поведение. Това не е правилният път, пътят към вечността!

                                       ***

Лицето му е червено, подпухнало, набръчкано, а моравите капиляри са набраздили всяка негова гънка. Косата му – сплъстена, посивяла с жълтеникав оттенък и безкрайно оредяла, се спуска свободно до раменете. Дрехите са лепкави, лекьосани и прекалено дебели за летните жеги. Уви, не помня очите му. Помня тежката миризма на алкохол, мръсотия и пот около него; помня и как ме дръпна за ръката, за да ми покаже освободила се до мен седалка в претъпкания, тъжно клатушкащ се и клаустрофобичен тролей. Помня осъдителните погледи на другите пътници, помня и как една жена го изблъска и изгледа високомерно, безчувствено, злобно и с погнуса само защото и той бе дръзнал да се опита да се добере до свободна седалка под един от малкото отворени прозорци в парния тролей, в който всички бяхме заложници.

На следващия ден го виждам пак! Диря от кръв, засъхнала и полепнала по нажежения асфалт, ме довежда до него. И ето го – със същата бархетна риза на червено-черно каре, с превита явно от болката глава, свит и със стиснати за молитва ръце. Гърчи се, стене и изрича неразбрани слова пред лъскав магазин. Отново не виждам очите му.  Усещам мъката му обаче и виждам. Виждам как всички го подминават.

Трети пореден ден се изпречва пред погледа ми. Този път го забелязвам през прашния прозорец на тролея. Образът се размива бързо, но успявам да фокусирам същата бархетна риза на червено-черно каре и разчорлената от вятъра, оредяваща, посивяла с жълтеникав оттенък коса. И не мога да спра да мисля за него и да се питам какво иска да ми каже Бог с тази среща. Мисля си, че трябва да се помоля за този окаян и забравен човечец, и го правя. Сещам се, че и самият той се молеше онази нощ на улицата. Там насред бездушните минувачи и пред витрината на кичозно натруфения магазин. А ако само можехме да обичаме повече ближния си! Ако само можехме да сме по-великодушни и по-разбрани и по-състрадателни! Ако вместо да подминаваме падналия, да го съдим и корим с презрителен поглед и да го блъскаме нагло в тролея, се бяхме спрели да му помогнем да се изправи, бяхме му подарили мил поглед и не му бяхме отказали правото да седи и той на седалка в градския транспорт, то може би щяхме да имаме основание да копнеем за вечност! Но, не. Ние сме заети да шепнем пламенни молитви към Бог, които неминуемо започват и завършват с „искам”, и които са винаги за нас самите. Това не е пътят към вечността. Това е сигурен път към гибелта.

Случката с онзи изстрадал човек ми напомни какво пише Свети Антоний за срещите. След като се оттеглил в пустинята за мълчаливо уединение, светецът бил нападнат от всякакви видения – и ангели, и дяволи... По думите му по време на тази самоналожена самота се сблъсквал с ангели, които приличали на дяволи, и с дяволи, изглеждащи досущ като ангели. Когато питали св. Антоний Велики как е успявал да различи ангелите от дяволите, той отвръщал, че можеш да разбереш кой какъв е само по начина, по който се чувстваш, след като съществото е напуснало компанията ти. Ако си озарен, казва той, тогава те е посетил ангел. Ако си ужасен обаче, значи е било дявол. Трудно мога да определя изражението на лицето си след трикратната ми среща с несретника. Знам, че не съм била ужасена, защото преди всичко бях вдъхновена да се моля. Да обичам. Помислих си, че не е случайно, че съм се сблъскала с него три пъти – свещеното число, числото на Светата Троица. Помислих си, че този изгубен мъж не е сам и никога не е бил. Че винаги е имало милост за него и винаги ще има път за него – път на опрощение чрез пламенните молитви, които шептеше онази нощ на тротоара, път към вечна прошка и любов. Път към вечността. Не смея, не мога и нямам право да съдя думите на св. Антоний. Въпреки това дълбоко в себе си вярвям, че по-скоро съм била в компанията на ангел, защото срещата дълбоко ме разтърси и имаше онзи пречистващ ефект, който оставя лицето ти озарено. И не защото имаше нещо щастливо в нея, а защото усетих вярята му. Вяра напук на нищетата и мизерията, напук на физическия срив. Вяра, изповядана въпреки жестокостта и липсата на хуманност у хората. Вяра като антипод на безверието и малодушието, лъхащо от всички онези, които го бяха заплюли в тролея и подминали на асфалта. Вяра, пулсираща с духовна и нравствена мощ. И най-накрая вяра в доброто, в любящите души, в Бог.

                                        ***

Великият колумбийски писател, носител на Нобелова награда за литература от 1982 г. и автор на световноизвестни романи като „Сто години самота” и „Любов по време на холера“  Габриел Гарсия Маркес отдавна е прозрял наистина значимите неща в живота и като че ли е напипал пулса на вечността. В прощално писмо, което преди време пише макар да е все още сред живите, той се е опитва да предаде есенцията на всичко научено, разбрано, изстрадано и осъзнато.

„Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот...бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават”, разсъждава Маркес. И продължава: „Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта”.

Посланието му звучи като молитва и си мисля, че това е молитва, която и аз с радост бих изричала всеки ден. За пръв път ме обзема надежда, защото ме пронизва силата на думите му и прозирам всеобхватността и мащабността на проекта му. Всяка частица от неговата вяра и любов е обречена да попадне в домовете на хората; да напласти улиците; да пропие въздуха. Обречена е да се загнезди в сърцата на всички, докоснали се по един или друг начин до творчеството му. След толкова лутане прозирам отвъд глагола „искам”, обсебил умовете и молитвите на три милиарда, а може би вече и четири милиарда и половина души, и въвеждам в речника си: „извинявай”, „прости ми”, „моля те”, „благодаря” и всички думи, изразяващи любов, по съвета и примера на Габриел Гарсия Маркес. И най-сетне виждам път! Път към вечността и знам, че само любящите души могат да видят и поемат по този път. Само тези, които са готови да се откажат от дребнавите желания и страхове, принадлежат на вечността. Само тези, които са готови да се изправят срещу омразата си, да я изпишат върху леда и да чакат слънцето да изгрее, да я стопи и заличи завинаги, за да са истински свободни и вечно влюбени в Бог. И тогава, когато се събудим някой ден и неволно започнем развълнувано да шепнем молитви на благодарност, пропипити с любов, ще знаем, че има Вечност и тя е за всички нас – Любящите души!