ВЕЧНОСТТА Е ЗА ЛЮБЯЩИТЕ ДУШИ

Версия за печат

Застанала съм пред белия лист и се чудя да го напиша ли. Едно тънко гласче кънти в главата ми и непрекъснато повтаря, че е нелепо да твърдя подобни неща. „Ти наистина ли си мислиш, че някой ще ти повярва?”, сякаш ми се подиграва то. „Наистина ли вярваш, че няма да ти се изсмеят в лицето, че няма да те помислят за бълнуваща?”. И аз се разколебавам... Тъкмо съм започнала да пиша, когато гласчето извиква по-силно от преди, и аз, ядосана (или пък натъжена? Какво всъшност изпитвам от всичко това?!), задрасквам написаното. И всичко започва пак от начало, защото, макар и по-немощно и тихо, аз чувам и друго гласче, което казва, че е възможно, че нещата са истински и не бива да се срамувам от тях. Този път май събирам сили. Пиша първата дума... втора... цял абзац. „Престани”, кънти в съзнанието ми, но този път не се връщам назад; сега пиша и неусетно думите обгръщат белия лист. Написано като че ли не звучи така невъзможно, колкото бе в мислите ми:

„Аз вярвам, че чичо е още тук... Зная, че отдавна го няма. Минаха колко – пет? Не, не, повече... Няма го вече от седем години. Как лети времето само! Седем години – та това са толкова много дни, изпълнени с най-различни емоции и преживявания! А аз все още очаквам да ми се обажда всяка седмица... В неделя. Той винаги ми телефонираше в неделя. Говорехме си за всичко: за времето... за училище... за морето... Беше толкова хубаво. Аз се смеех в телефонната слушалка, той ме слушаше, отговаряше ми. Сега е вече друго. Днес аз му говоря, защото знам, че той ме чува, но аз не долавям отговорите му. Не мога да съм категорична, че той изобщо изрича такива. Може би просто мълчи, за да излея емоциите, чувствата си. Не знам. Знам само, че той е още тук, а телефонът не звъни...”

Един абзац... Още не ви виждам да се смеете. Това е добре. Явно наистина не е толкова нелепо. Кой знае, може и вие някога да сте се чувствали като мен. Твърде вероятно е, предполагам, да е имало мигове, когато сте вярвали в невъзможното – защото е било всъщност истина, защото сте имали нужда от утеха, защото това ви е връщало вярата... Дано да е било така – от личен опит съм наясно, че няма по-хубаво от това да надминеш тленното и да се отнесеш далеч, към нетленното, недостъпното за човешките ръце и очи, но достижимо за любовта и вярата.

„Аз вярвам, че той бди над мен. Спомням си, че ми го бе обещал много отдавна, когато ме държеше на коленете си и ме даряваше с нежната си усмивка, обляна в топлина и обич. Вероятно тогава имаше предвид, че като мой кръстник ще бъде неизменно до мен, ще бъде мой втори баща. Годините не му го позволиха, но обещанието му за мен се извиси над буквалното си значение. Когато си отиде, родителите ми казаха, че сме загубили човек, обичал ни истински и безкористно. Отиде си чиста и любяща душа, която аз нямах сили да освободя от себе си... И не го направих. Вярата ми го съхрани жив; неговата вяра и човешка добрата го пренесоха във вечността. Днес, утре, след година той ще бъде жив и ще знам, че е до мен, тук и сега. Ще усещам напътсвията му, ще чувствам подкрепата му, ще долавям укорите му, ще се усмихвам на похвалите му, ще вярвам, че го има, защото той живее в сърцето ми със своята искрена обич, която ми даряваше с пълни шепи някога. Той бе щедър, когато раздаваше любовта си, смирен, когато бе даряван с надежда, силен в своята вяра... А аз съм убедена, че човек с такава душа живее вечно. Тялото може да бъде износено, употребено, но на любящата душа е отредена вечността; на нея е писано да се издигне в недостижимото, където се раждат звездите, за да прероди любовта си в светлина и да огрее дните на онези, които е оставила самотни да чакат обаждането й година след година...