ВЕЧНОСТТА Е ЗА ЛЮБЯЩИТЕ ДУШИ

Версия за печат

Може би там някъде, където се кръстосват постигнатите ми желания и мечти, започва едно странно и непознато за мен измерение. Опитвам се да му дам име, да опиша точните ареали, да начертая територията му, но никога не ми се отдава. Вероятно защото човешките ми възможности са ограничени, а земното не може да прелее в онова небесното, всичкореално, всетворящо и божествено място.

С времето, с промяната на настройките на сетивата си, аз все повече съзнавам колко по-социално зависима ставам от приетите измерения и норми, от очертанията на пространството, от бита си, дори от самата себе си. Едновременно с това вглеждане навън и търсенето на нещо извън чертите и границите, аз поглеждам все по-навътре в себе си с нови гледци. А те, оказва се, че всъщност се взират все повече, и все повече – ту навън, ту навътре към мен. Светът ми става объркан, може би по-различен от подредеността, която очаквам, но по-реален, по-провокиращ към въпроси и мислене.

Извън пределите на познатото, към мистичното, към неясното, в което няма начало и край, няма смърт, часовникът не командва движението на деня ми. В мисълта ми  пространството дори живее и диша в друга система, приема разни форми, дори имена и лица.

Аз не забелязвам средата край себе си винаги, не я усещам, унесена в ежедневието, в изкачването на житейските хребети, гонейки слънце, а набирайки вятър по-често. Опитвам се да намеря в Друго измерение висшето благо и Бога, но не знам през кои двери трябва да вляза. Не съм сигурна, че ще мина чиста през тях, че дори ще мога... Моят свят носи белезите на минало, настояще и бъдеще. Прекрачването на другия свят като с гума заличава понятията и аз оставам в неясното. Тъмата понякога носи страх, неувереност, ужас.

Така, докато търся „тук” и „сега”, отчупвам като от комат хляб моите представи за границите, които познавам. А трохите на хляба са хиляди. Всяка със своето знание носи паметта на сеяча, на дъжда, на вятъра, на полъха, на животинчето, търсещо храна за своята къща. Затова отвъд тези предели аз изпитвам не толкова преклонение и почитание към неясното, колкото съмнение дали да не намеря отговорите на въпросите именно в реалния си живот.  В това, в което са свидните ми неща – моето детство, хората, които обичам, земята, която ражда и ме храни, светът, който е мой /дори и в случаите, когато го ненавиждам/ прочитам знаците на любовта ми. Затова, прелиствайки мислите си като страници от писана книга, си мисля, че всяка страница живот за мен е значима. Тя е опит, парченце от вселената ми, която се преплита с планетата на друг, който също обичам, който също е важен, който........Така, слети в едно, нашите светове стават вселени, пътища към вечност, която ще оцелее, защото носи добро и любов, защото гради и ражда устои.

Може би затова опитите ми да изключа границите само ме бъркат, смущават, разсейват. Защото, когато кажа, че Раят е горе и той е вълшебство, значи забравям за моя си вътрешен Рай, когато съм чувствала майчина ласка, усещала съм победата на страха в себе си, слабостта на борбата, приятния и галещ ромон на реката, песента на щурците привечер, сгушени в полската шир. Именно в тази безпределност от чувства, спомени и  трепети аз откривам моя свят, моя Бог, моя Рай и се моля той да става все по-голям и все по-наситен с образи на добри хора, на любов, на миролюбие. И благодаря на Всевишния, че го има всичко това, че е мое, че мога да го усетя, докосна реално. Че то е природата, която се носи край мен, която изграждаме заедно. Удовлетворена съм от усещането, че аз съм твореца на моя си свят, все едно, че аз съм дарената със сила да обичам, да мразя, да осъждам, да меря, да искам. И моето място е важно и значимо за Него, както той е частица от мен и от всички ни.... Нещо повече трябва да прибавя - искам прошка за забравата, на която обричам онези, които не заслужават забрава, а се нуждаят от топлата дума, от рамото ми, от благодарността, че са ми дали от всичко това, без да искат отплата. Не ги виждам понякога, не ги оценявам, пренебрегвам ги поради любопитство и лакомост да имам от друго, да опитам, да наситя сетивата и очите си. Защото толкова неща ме примамват, че трудно се устоява на онова, което е цветно, лъскаво, привлекателно. А и не успявам понякога... Затова признавам – искам прошка за недадената любов, за пропуснатите възможности да получа такава. Искам прошка за полакомилите ми се очи и ръце да имам и притежавам и подбутвам онова, което имам и не оценявам колко е важно за мен. Искам прошка и за онези оразмерени мигове, превърнати в часове от тиктакания, в мерни единици – литри, сантиметри, килограми, в които пресмятах полученото, изпитото, даденото.

Но сега знам, че природата не мери с теглилки от слънцето, което ни дава и осветлява и горе и долу, навсякъде. Тя не казва, че онзи или този животински вид е обречен на смърт, защото на нея така й се иска. Тя се бори със него до лудост, до оцеляване, така както го прави безмерно обичащият, откъснал мисълта за опасността на живота си от риска, от времето, от усещането за болка.

Вероятно и при любовта, и при риска ни води отвътре неусетно като инстинкт паметта ни. Тя подобно спомен за минало закодира по нещо от ценните мигове и хора в сърцето ни и ни прави безумно смели понякога, безумно добри и безумно обичащи.

След деня, който е минал преди, настъпва и днешния ден. Той носи заряда на силата, на възможността, че точно в него, точно днес ще можеш да вземеш, но и да дадеш на онзи, които си обидил, на който си обърнал несправедливо гръб или пък той на теб е обърнал и трябва да види, че неговият избор е грешен. Денят ни днес носи възможността да видим вселената и времето такива, каквито са – в течащия кръговрат, без грим, без запорно пространство, без преминаване на лентата.

Днес означава надежда за утре. То значи какво ще положа за себе си, за своето име, за децата си, за къшея хляб на трапезата, за любовта си. Вчера ражда днес, днес води със себе си утре и всичко е върволица любов към живота, към света ни наоколо.

Затова, всичко станало, ставащо и „щеставащо” е доведено от онези, които обичат, които иска творецът да станат носители на любов и развитие, за да може доброто да сбъдне мисията си да бъде всераждащо и благотворящо, да бъде самата любов и да минава онези места и пространства, които иначе човешкото можене не успява или поради несъвършенствата си все още не може...

Светът е любов и обричането ми в нея ме прави по-силна в моя свят. Кара ме да бъда по-истинска, по-вярваща, че Бог е до мен, че ме следва, че ми помага, но и кори, когато съм в грешка.

Вероятно може и да има нещо вярно, че знанието за света е знание за вечността, която принизяваме в краката си с цел опознаване. Но може пък може и да са прави и други – че вечността е онова, което знаем и още не знаем, но към което се стремим и ще видим, когато станем по-добри, по-обичащи, по-чисти.

Нашата цялост тогава ще стане наситена с повече смисъл, защото светът е част от вечността – вчера, днес и утре и всичко наоколо – видимо с очи и невидимо дори със сърцата ни. А те ще са пълни с любов, от която толкова имаме и ще имаме нужда.

Светът е роден за обичащи...