ВЕЧНОСТТА Е ЗА ЛЮБЯЩИТЕ ДУШИ

Версия за печат

Искам да усетя полъха на вятъра да развява косите ми… Искам да разбера езика на птиците и да полетя с тях. Искам да усетя как животът пърха около мен и ме увлича да му се насладя така, както шепти сърцето ми. Искам да се превърна в нежно перце и да погаля нечия човешка душа. Искам да ме обичат така, както аз обичам и давам всичко от себе си. Искам да подаря любовта си на Вечността, да превърна вярата си в сила.

Вслушвам се в крехкия полъх на вятъра, вглеждам се в необозримите хоризонти на безкрая, докосвам  се до клавишите на времето, за да изрисувам своята мелодия на живота.

Мечтая да дарявам хората с любов. Копнея да подаря зрънце от нея и на слънцето. Иска ми се да докосна звездите, да ги изпълня със светлина от своите очи, за да засияят.

Усмихвам се и се надявам усмивката ми да стопли поне едно самотно сърце. Искам да изтръгна болката от всяка ранима душа, да излекувам отчаянието, да превърна всяка крачка в красив полет. Искам да залича самотата и на нейно място да разпръсна песента на птиците. Искам да превърна света в приказка, преливаща от топлина и нежност.

Опитвам се да открия щастливата формула на живота и осъзнавам, че единствено сърцето може да ми покаже правилната посока. Душата на Вселената – Любовта,  е все така щедра – разпръсква най-милия си дар – вдъхновението да се бориш за всяка секунда въздух.

Копнея да подаря частица от себе си на моята приятелка – Луната. И всяка вечер, поглеждайки към небето, децата да получават вълшебна целувка от нея – целувка, преливаща от обич. А топлината от слънчевите лъчи да бъде като огнена прегръдка за всяко малко ангелче.

Мечтая всеки път, щом се усмихна, на небето да се появява дъга. Дъга с блясък по-силен и от най-ярките слънчеви лъчи. Копнея когато плача сълзите ми да се изсипват във въздуха като пухкави снежинки. Снежинки толкова невинни и чисти, колкото са детските души. Искам щом се усмихна поне едно цвете да разцъфва, за да дарява природата с хубостта си.

Но най-голямото ми желание идва от дълбините на сърцето ми – да превърна света в рай - в земен рай без болка, без сълзи, без омраза, без лицемерие, без тъга в детските очи. Желая да давам на всяко нещастно ангелче капка обич, толкова силна,  че да замести самотата с щастие. Копнея гласът ми да бъде приспивна песен, галеща душата, песен, която да изтрива всички кошмари. А погледът ми – огромна доза вяра, от която можеш да взимаш колкото искаш, защото надеждата никога няма да свърши. Защото единствено така бих могла да бъда щастлива – когато посея зрънце от любовта си във Вечността. Защото „… любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправдата не се радва, а се радва на истината; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада…..“ (1 Кор. 13:4-8)

Любовта е Божията искра, която всеки ден усещаме около себе си, ала рядко осъзнаваме колко светлина всъщност разпръсква в сърцето ни. Любовта идва и ако не й отворим портите на душата си, си отива. Ала веднъж подарим ли й сърцето си, тя гори вечно в нас и превръща вярата ни в сила. Сами избираме колко да живеем, а за любящите души всеки миг е Вечност. Всеки миг, в който получаваме обич, ни кара да се раждаме отново. Всяка глътка въздух, която подаряваме, осмисля нечий живот и го превръща в чудо. Любовта ни превръща в ангели – посява доброто в душата ни, превръща всяко дихание в себеотдаване. Тя прераства в хармония, донася ни мир, защото е толкова истинска, че отдадем ли й се, всъщност намираме път към самите себе си. A хармонията е онова, което не позволява на Времето да властва над нас, преборва го, за да превърне сърцата ни в ярки  звезди на Вечността.

Обичта преплува морета, за да достигне до отдалечен самотен остров, изкачва стръмни склонове, за да спаси някого от ръба на скалата, превръща звездите в романтично убежище. Истинската любов никога не умира – тя е много повече от самия живот.

И дори понякога да се чувстваме изоставени в море от самота, дори понякога очите ни да изгарят от парещите сълзи на тъгата, дори когато изгубим свят за нас човек,  Вечността винаги открива начин да изпрати своите повели. В гальовния шепот на листата, в притихналото море, притаило в обятията си иначе бурните си вълни, в ясното небе, изпъстрено със стотици точици светлина, в очите на дете – чисти, непорочни, искрени, ние откриваме свидните знаци на любовта, преборила тленното и превърнала се в сбъднатия шепот на една мечта.

Всъщност не е ли това смисълът на нашето съществуване – да превръщаме малките мигове в приказка? И колко често наричаме приказките ,,вълшебни”, а всъщност магията е там някъде в нас, където Бог е открил своето проявление.  А там, където Бог живее, смъртта е просто преход към Вечността.