ВЕЧНОСТТА Е ЗА ЛЮБЯЩИТЕ ДУШИ

Версия за печат

Посветено на Бог и св. Богородица за благодарност…

Посветено на всички ближни, близки и далечни, за вярата, подкрепата и вдъхновението…Обичам ви!

„Нека ви бъде по вашата вяра” (Мат. 9”29).

„- Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия”.

„- Вярвам, Господи! помогни на неверието ми.” (Марк 9:23-24).

„Надеждата ми е в Тебе!” (Пс. 38:8).

Защото Ти, Господи, си Любов! (1 Йоан 4:8)

Копнея да обичам и да бъда обичана…

Искам да обичам с душа, да обичам Бог, своите ближни, своите близки, колеги, приятели и неприятели.

Често с вяра и надежда се моля на Бог да ми открие тайнството на християнската любов.

Защо се моля за духовния дар любов?

Защото християнската любов е опрощаваща и облагородяваща душата…

Защото любовта има силата да ме направи по-добър човек…

Защото „мухите подушват лесно раните, а пчелите – цветята. Добрите хора долавят лесно предимствата, а лошите хора – грешките[1].

Защото „молитвата иде от вярата, минава през надеждата и се излива в любовта – любов към Бога и към ближните”.[2]

Защото съветът на Спасителя към всички човеци по света е: „Бъдете едни за други ближни. В това е тайната на вашето земно добруване. Това е пътят ви, блаженият ви път към вечните небеса.”[3]

Какъв е земният път на една любяща душа и какъв път я очаква след неговия край!?

Не зная отговора, но ще ви нарисувам с думи живота на едно красиво като цвете момиче с нежна душа и любящо сърце. Тя посвещавала всеки ден от живота си на Бог. Във всяка своя постъпка се ръководела от любовта към Бога, към ближните, към себе си.

Трудности, разочарования, слабости докосвали сърцето й, но не оставали задълго в него. Вярата в Бог и упованието в Божествения му промисъл винаги укрепвали душата й.

Момичето било с ангелско лице и с душата на дете. Нейната невинност често пъти била причина грехът да става част от живота й.

Постепенно момичето започнало да губи своята невинност и чистота. Чувствайки се недостойна да стои пред Бог и да се моли за прошка, тя се отдръпнала…

След тежко изпитание, Бог й дал втори шанс да започне живота си наново.

От този момент нататък тя посветила всичко на Него.

Животът й бил низ от изпитания, но вярата, надеждата и любовта, и постоянното вършене на доброто довели до нейното благопреуспяване.

Днес тя е прекрасна жена, не Ангел, а обикновен човек, една грешна душа, една любяща душа, която се стреми към живот, съобразен с Божиите правила. Жена, даряваща и дарявана с любов, със семейство, с две деца и добри приятели.

Поуката от нейния богоугоден живот се състои в посланието, изписано дълбоко в сърцето й, а именно: „А сега остават тия три: вяра, надежда и любов; но по-голяма от тях е любовта” (1 Кор. 13:3)

Навярно ще се запитате „Защо”?

Защото…

Всички огорчения, които срещаме, всички ближни, които допускаме до себе си и  на които помагаме, постепенно ни водят до усещането, че сме предадени, ограбени и осиротели…, че сме изгубили всичко.

По повод на тези чувства какво Бог казва:

„Не се страхувай от нищо. Ти си спечелил всичко; понеже, докато хората влизаха при тебе, и Аз, твоят Отец, твоят Бог, влязох заедно с тях!”[4]

Защо се позовавам на тези думи, защото…

Имаш ли любов – имаш всичко.

Неразделни нейни приятели са здравето, мирът и  успехът.

Любовта е смирение.

Любовта е търпение.

Любовта е вяра и надежда в доброто.

Любовта е най-висшето проявление на добродетелта.

Любовта е смелост.

Любовта е жертвоготовност.

Любовта е дар.

Любовта е прошка.

Любовта е облагородяване…

… омилостивяване, даряване, пречистване...

Любовта е преобразяване на мислите, чувствата, на цялата човешка душа…

Любовта е подвиг.

Любовта е път към вечността…

…защото „око не е видяло и ухо не е чуло, това, което Бог е приготвил за онези, които го обичат”.

Писанието разкрива любовта като градивна сила на живота, която иде от Бога - Любов:

„Ние знаем; че преминахме от смърт в живот, защото обичаме братята; който не обича брата си, пребъдва в смърт… Любовта познахме по това, че Той (Христос Иисус) положи за нас душите си; и ние сме длъжни да полагаме душите си за братята (1 Йоан 3:14, 16)[5]

По думите на френския философ и поет Бернар дьо Фонтенел „любовта е най-утринното от всички чувства” и ако мога да допълня „любовта има много проявления – близки и далечни, утринни и вечерни, изгряващи, озаряващи, залязващи, огряващи всички сезони на живота…на земния и неземен път.

В следващите редове ще представя, по мое мнение, най-ярките от тях.

Любовта към Бог като най-възвишено проявление на Любовта

Любовта към Бога е на първо място. Бог заслужава нашата Любов като милостив, дълготърпелив и любящ Баща. По думите на Св. Василий Велики „Бог е върховното благо, първото и най-съвършеното измежду благата.”[6] Бог е нашият най-голям Благодетел, нашият небесен Баща, нашият Създател и Промислител. Бог ни дава слънце и дъжд! Бог ни дава живот и здраве! Бог ни дарява със своята милост, щедрост и безброй благодеяния! Той е дал за нашето изкупление и най-скъпото, което има – Единородния Си Син!

Много от нас ще се запитат „как да обичаме Бога, който не виждаме?”.

Спасителят е дал отговора: „Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми… Ако някой Ме люби, ще спаси словото Ми…който не ме люби, не спазва словата Ми.” (Йоан 14:21-24).

Църквата – сърцето на Божията любов

Посещавайки църквата усещаме Божието присъствие. Бог оживотворява църквата с любовта си. Понеже Бог е любов (1 Йоан 4:8), Църквата му също е любов.

Йоан Богослов пише в едно от посланията си: „Любовта познахме по това, че Той /Господ Иисус/ положи за нас душата Си: И ние сме длъжни да полагаме душите за братята. А който има световните блага, пък като види брата си в немотия, затвори от него сърцето си, - как пребъдва в такъв Божията Любов? Чада мои, нека любим не с думи или с език, а с дела и истина! И по това познаваме, че сме от истината (1 Йоан 3:16-19) Любовта в църквата значи самораздаване, саможертва, проява на милосърдие и съчувствие.

Любовта към Божия образ у нас или какво е да обичаш себе си и ближните като свои братя…

„Възлюби Господа, Бога Твоего, със всичкото си сърце, и със всичката си душа, и със всичкия си разум; тази е първата и най-голяма заповед, а втората, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си” (Мат. 22:37-39)

Това е най-голямата измежду всички заповеди, защото Бог е любов (1 Йоан 4:8). И човекът, като образ Божи, трябва да бъде любов! Той може да стане любов, ако се съедини с извора на любовта – Бога. Който истински обича Бога, може истински да обича и ближните.[7]  Тази истинската любов, която е и най-голямото задължение на човека, не е егоистична, не е плътска, а е духовна, божествена, жертвена. Тя трябва да бъде насочена преди всичко към Бога, а след това към ближния, като под ближен се разбира всеки човек, който е близо до нас, независимо от това дали е наш познайник или не, наш сродник или не, наш приятел или не.

Какво е да обичаш ближните си като свои братя!?

Това е:

·      да помогнеш на страдащия в немотия;

·      да проявиш милосърдие към нуждите на слабите хора;

·      да отвориш път към приятелството, онова приятелство, при което чувстваш болката на другия като своя собствена.

Любовта към ближния представлява свидетелство за величието на Бога-Любов. „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” – казва Господ Иисус на апостолите и чрез тях на всички Свои последователи (Йоан 13:34).

Любовта към родителите или какво е да обичаш и почиташ дарилите те с живот…

„Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята” (Изх. 20:12). Защо Бог е поставил на толкова важно място почитта към родителите? Родителите са Божии заместници на земята за децата. Бог поставил изискване не за обич, а за почит към родителите. Защо? Защото обичта е съвсем естествена и безсловесните я изпитват, но какво е да почиташ родителите си. Да почиташ баща си и майка си, това значи да не се срамуваш от тях, когато се издигнеш на високо стъпало в живота, а те останат долу в своята необразованост и простоватост.Обратно, тези, които се срамуват от произхода си, не разбират, че не е срамно да си от низък произход, а да си с низки чувства и нрави. Не е важно от какъв род си, а дали си сам с благородна душа; не е важно какво е потеклото ти, а какъв сам си станал; не е важно, дали майка ти има образование, а дали ти, образованият, имаш чувството на благодарност и почит към своята остаряла от грижи и жертвеност майка. Да почиташ родителите си значи във всички обстоятелства и във всяка ситуация и пред всички с чувство на синовна преданост да кажеш: „Това са моите родители.”[8]

Любовта към ближните или какво да обичаш с думи, дела и истина…

Св. Исаак Сирин сравнява човешката любов на временно образуван поток от дъждовна вода, течението на който се прекратява със свършването на дъждовната вода, която го е образувала. „А любовта, която има за виновник Бога, е като бликащ от земята извор. Нейните потоци никога не пресекват (понеже Бог е изворът на любовта), и онова, което подхранва тази любов, не се изчерпва.”[9]

Увенчаната любов като основна клетка на живота…

Любовта между Него и Нея – едно от най-ярките и несравними проявления на Любовта.

За да докажа любовта на Бога към човека ще цитирам Неговия трогателен отговор по повод изповедта на човек, жадуващ, търсещ и молещ да срещне своята половинка: „Аз те сътворих, за да обичаш, за да не престанеш никога да обичаш. Твоята любов ще мине през едно друго Ти, и това Ти е тази душа, която търсиш. Успокой се, тя е на път към тебе, движи се по пътя на Моята любов. Ти трябва да почакаш, докато мине край теб; тя идва по-близо; ти се приближаваш; вие ще се запознаете, защото Аз създадох нея за теб и сътворих тебе за нея. Аз създадох твоето сърце за нея, сътворих нейното сърце за тебе.[10]

В любовта към Бога и към ближните е скрито всичкото блаженство на душата…

За това блаженство жадувам и аз и продължавам да копнея за християнската любов. Обещавам, Господи, да продължавам да се моля да ми разкриеш тайнството на Твоята любов, ще продължавам да се надявам и да вярвам, защото…

…смъртта не е страшна за обичащия Господа, защото такъв минава от смърт към живот. Страшно е да не обичаш! Животът на лишения от любов е безплоден, смъртта му – безутешна, вечността му – мъчителна. Който не люби Бога и ближните си, носи в себе си своето самонаказание. Който е преизпълнен с любов, още в този живот се намира като че в рая и предвкусва радостта на вечността.[11]