ВЕЧНОСТТА Е ЗА ЛЮБЯЩИТЕ ДУШИ

Версия за печат

“Любовта е емблемата на вечността - тя обърква всички понятия за време, заличава всякакъв спомен за началото, целия страх от края.” Madame de Stael 

Човешкият ум е толкова коварен.Хем все ти се струва, че винаги знаеш какво става с него, хем се опитваш да го контролираш, а той постоянно ти играе всякакви дребни  номера – не ти казва нещо ,когато ти е необходимо, лъже те, когато дори очите не го правят и подло вдъхва живот на отдавна изстинали спомени.И ти си безсилен да го спреш…

-  Тати, защо викаш на мама?Тя плаче, не виждаш ли?

-   Махай се от тук!Бягай в другата стая!И престани да хленчиш!Само до твоя рев ми е сега! – каза тати.

-   Мамо, боли ли те нещо, та винаги плачеш толкова много?

-   Боли ме, да, всичко ме боли!Сърцето ми взехте и душицата ми изтръгнахте от гърдите вие с баща ти! – каза мама.

-   Ама, мамо, тя душата ти нали никой не може да я вземе?Тя нали е на Бог?

-   Хахаха.Кой те е учил тебе за Господ?В тази къща няма Господ! – каза тати.

А мама нищо не каза.

- Никой.Просто знам.

- Махай се от тука ти казах, да не изядеш и ти някой шамар!

За хиляден път се изкачвам към апартамента, който толкова години ненавистно наричах свой дом.Познавам всяко стъпало и знам мястото всеки цинизъм, издълбан или нарисуван на стената в коридора на блока.Всяка прашинка във въздуха е на същото място, където съм я оставила преди толкова години.Само слънцето от прозореца зад мен ражда нещо различно тази сутрин.Сянката ми е малко по-издължена, отколкото я помня, с някак по-женствена форма, малко по-плътна, сякаш.

Правя няколко крачки из апартамента.Обзема ме някаква тежка меланхолия.”Домът без вяра и обич в него наистина ли е дом?”-минава тъжна светкавица през ума ми.Вратата на хола се отваря със скъперническо скърцане. Дори тя знае, че нямам работа тук.Усещам как сърцето ми се опитва да побегне надолу п стълбите и да се спре чак в другия край на града и само упоритите ми ребра го спират да го направи.В стаята се носи миризма на мухъл и сълзи.Задушавам се.На креслото срещу телевизора, със зле прикрито отегчение, баща ми се обръща да види кой влиза.

- Здравей, татко!

- Оооо, как си, мойто момиче?Как е живота?

- Добре.Къде е майка?

- Не знам.При леля ти Тамара сигурно.

 Отварям прозореца преди да ми причернее съвсем.Лъха ме приятния вятър на живота отвън.Сядам на дивана, обмисляйки какво е редно да кажа.После изведнъж се сещам, че нямам какво да кажа и че съм единствената, притеснена от това.Поглеждам през прозореца.Слънцето все още е там, любовно сгушило се в синия пуловер на небето.”Поне те се обичат.” – помислих си глупаво и това ме успокои.Умислих се…

  Какво търся от толкова време?Дали човекът срещу мен все още търси нещо?Дали е възможно двамата да търсим едно и също?Дали е възможно всички ние да търсим едно и също? И то да е отдавна известния и хвърлен на боклука естествен човешки стремеж към всемирна любов?

  Живея в този голям, мръсен град от години.С толкова хора се разминавам по улицата   на живота си.Всички се стремим да се отделим от цялото, да изпъкнем от масата, да я презираме и оплюваме.И всички сме толкова еднакви в този си стремеж.Забързани, пощурели до налудничавост, всички гоним автобусите си за работа със същата настървеност, с която пъдим мъртви призраци от душите си. Разбутваме и газим околните, за да бъдем забелязани и се храним от ругатните, отправени по наш адрес, защото само те ни напомнят, че сме живи.Сещаме се за Бог в нас и над нас, единствено когато се срещнем с ежедневната несправедливост, с плътските си неосъществени желания и със смъртта…или с отражението си в очите на някой вярващ.И тогава ни хваща срам.За малко.После си плюем в пазвите, дърпаме си ушите и заключваме: “По-късно ще мисля за душата си.Сега трябва да мисля за стомаха си!”.А в лицата на всички ни се прокрадва мистериозната бръчка на непълноценността, на недоизказаната, неосъзната липса.

Продължавах да се взирам в правоъгълната кръпка небе на прозореца.Ето, то, например, си стои винаги горе, стояло е все там преди мене, преди всички нас и ако имам късмет може да е последното нещо, което ще видят очите ми на този свят.Ще е все така топло синьо, ще прави красиви форми от рунтави кълба, за да разсмива децата ми, ще се багри в червено и оранжево, за да радва внуците  ми и ще се гневи в сиво и черно, за да напомня тленността на техните внуци.Спомних си, как разговарях с него като малка.Когато ми беше тъжно или мъчно се протягах на някоя пейка и го гледах с часове.И то винаги ме успокояваше и поощряваше, когато нямаше кой друг да го прави.После спрях да му отговарям, защото пораснах.

Сега изведнъж пак съм малка, пак съм свила краката си и съм ги прегърнала, докато зяпам моето синьо петно.А то отново ми проговори след толкова време:

 ”Аз ще отговоря на въпросите ти, момиче.Аз съм вечно и това ти носи покой.Винаги, когато си нещастна, можеш да погледнеш нагоре към мен, защото аз винаги съм там.Вечно мога да те прегръщам и мия сълзите от лицето ти.” – каза ми небето.

 “Това не е отговорът.Поне не е целият отговор.Ами ако съм заключена в килия или затворена в дълбока пещера…тогава няма да мога да те видя и пак ще изгубя щастието и покоя си.”

“Тогава, когато си сама в мрака и нямаш нищо друго, освен себе си…можеш да се обърнеш единствено към себе си, за да намериш покой.”

  “Как?”

 “Като прекосиш пътеката навътре към душата си и намериш тънката прозрачна нишка, която те свързва с вечното.Всеки я има.И всеки е свързан с него, така че никога не е загубен.Просто някои хора не са я намерили и си мислят, че нямат път пред себе си.”

  “Каква е тази нишка?”

  “Тази нишка е любовта – бистрата, смирената, всеобхватната и безкрайната.Научи се да я намираш във всичко около себе си и в самата себе си и никога няма да си самотна или нещастна отново.А когато някой се опита да те нарани или съблазни душата ти за евтини емоции, ти само се дръж за нишката и Вечността ще ти показва верния път.”

“Небенце, Вечността Господ ли е?”

“Вечността не е Господ, Но Господ е Вечността.”

“Значи трябва да намеря Господ в сърцето си и да го пазя винаги там.За да му е топло на него и той да ме топли.”

  “Пораснала си тялом, момиче.Сега е време да пораснеш и духом.”

  Затворих очи и попаднах в тъмнината на съзнанието си.Но тя вече не беше страшна, а някак си мека и удобна.Заслушах се в тишината и и се учудих как тя е била винаги в мен, без да знам за нея.И дълбок, плътен глас се зададе от безкрайната тъмнина:

  “Вечността е за любящите души, защото Вечността е Любов, тя е Цялото и нищото, заключени в един миг от време.И само любовта е ключът към нея.Излез.Живей, давай и обичай. Стреми се да бъдеш малък човек с големи дела, вместо голям човек с малко сърце.Така ще усещаш и препращаш Божията любов и ще оставиш нещо след себе си.Така ще живееш вечно…”

  Човешките думи са толкова много. И все не стигат, все украсяваш мисълта си с тях и все ти се струва, че не си казал  нещо достатъчно красиво и Вечния смисъл е избягал обиден между редовете на изреченията ти.И продължаваш да труфиш с евтина лъскавост думите, дните, живота си.

Човешките стъпки са толкова плахи. Все оставят плитки следи по брега на Вечността и винаги се натъжават щом морето на Непреходността заличи и малкото останало след тях. И продължаваш да натискаш цялата тежест на земното си тяло, барем оставиш малък знак върху мокрия пясък, че някога си бил тук.

Човешкият път е толкова кратък.А ние все бягаме ли, бягаме, понякога затъваме в калта, понякога се мъчим да измамим себе си и се опитваме да полетим, но продължаваме да бягаме.Само от време на време сменяме ролите на преследван и преследвач, смътно осъзнавайки, че всъщност няма значение кой играем тази вечер.И винаги наполовина oзверели търсим наградата, голямата победа в края на пътя, продажно наричайки я щастие.Губим толкова много време, докато разберем, че онова, което търсим не се заключва в кутия и не се побира в банкова сметка.Ние не търсим щастие, търсим онази статична точка във вселенското пространство, за която да се хванем, за да имаме опора.Опитваме се да проявим вечното в себе си, защото само това ни кара да се чувстваме истински.Търсим Господа в себе си.И когато го намерим, осъзнаваме, че няма по-естествено земно състояние от чувството на обич, хармонично трептяща във всяка наша клетка, трептяща във всичко около нас.

После изведнъж се спомних…  “Аз съм светлината над всичко. Аз съм всичко: от Мен всичко се роди, и до Мен всичко достигна. Разцепете дървото; Аз съм там. Повдигнете камъка, и ще Ме намерите.”И ми се стори, че вече нямам какво да кажа, защото думите ми няма да стигнат.

“Трябва просто да спра да бягам, да застана по средата на пътя и да усетя Вечността да тече буйна и безкрайна през вените ми. Тогава ще разбера преходността на емоциите си и ще вкуся вечността на сетивата си, и няма да има нужда да търся повече щастието, защото ще знам, че то отдавна е в мен.Ще поема дълбоко въздух и ще усетя животът, безусловно нахлуващ в мен.И после ще въздъхна успокоена, че знам какво значи да обичаш.Ще погледна млечно синьото небе и ще усетя благодарност, такава каквато само Бог може да пошепне на душата ми.”

Помислих си това, станах и целунах мъжа, който седеше на оръфаното, старо канапе:

-  Прости ми, татко, защото аз отдавна ти простих! – с почти нереален глас се чух да казвам.

И продължих...