Диагнозата рак -­ едно стряскащо предизвестие

Версия за печат

В на­ше вре­ме ни­то ед­но за­бо­ля­ва­не не пре­диз­вик­ва та­къв ужас и от­ча­я­ние у хо­ра­та, как­то ра­кът. Въп­ре­ки че съв­ре­мен­на­та он­ко­ло­гия раз­по­ла­га със сред­с­т­ва за ран­на ди­аг­нос­ти­ка в док­ли­ни­чес­кия пе­ри­од и за пъл­но из­целе­ние на за­бо­ля­ва­не­то, у чо­ве­ка, по­лу­чил та­ка­ва ди­аг­но­за, а и у не­го­ви­те близ­ки тя пре­диз­вик­ва па­ни­ка и чув­с­т­во за об­ре­че­ност. След пър­во­на­чал­но­то лу­та­не меж­ду “То­ва не мо­же да е вяр­но!” и “За­що на мен?” чо­век не­из­беж­но сти­га и до въп­ро­са: “А­ми се­га как­во да пра­вя?” Най-об­що три са по­со­ки­те, в ко­и­то мо­же да по­е­ме, за да из­жи­вее ос­та­ва­що­то му вре­ме жи­вот.

Да си поживея като за последно

Не­вяр­ва­щи­ят чо­век, за ко­го­то чо­веш­ки­ят жи­вот про­дъл­жа­ва до смърт­та и пос­ле ­ ни­що, най-ве­ро­ят­но ще ре­ши да взе­ме всич­ко от ос­та­ва­щи­те му дни жи­вот. То­ва за ня­кой мо­же да оз­на­ча­ва да си по­жи­вее без вся­как­ви зад­ръж­ки, да се от­да­де на раз­гу­лен жи­вот. За друг ­ - да нап­ра­ви всич­ко, ко­е­то е ис­кал, но по ед­на или дру­га при­чи­на е от­ла­гал и не е ус­пял да нап­ра­ви, нап­ри­мер да пред­п­ри­е­ме меч­та­но пъ­те­шес­т­вие, да ос­та­ви ом­раз­на­та си про­фе­сия и се за­е­ме с не­що, ко­е­то ви­на­ги е ис­кал да пра­ви. То­зи под­ход към жи­во­та мо­же да е гнев­на ре­ак­ция сре­щу нес­п­ра­вед­ли­ва­та съд­ба, но мо­же да бъ­де и пос­ле­ден опит чо­век да бъ­де се­бе си, да след­ва сър­це­то си, да от­х­вър­ли под­ме­не­на­та си същ­ност и под­ме­не­ния си жи­вот и да ста­не оно­ва, ко­е­то ви­на­ги е ис­кал, но не е пос­мял да бъ­де. То­зи под­ход към ос­та­ва­що­то вре­ме жи­вот мо­же да има на­пъл­но его­ис­ти­чен ха­рак­тер, но мо­же да при­е­ме и ал­т­ру­ис­тич­на фор­ма: чо­век да се от­да­де на да­ри­тел­с­т­во и ми­ло­сър­дие, да по­доб­ри от­но­ше­ни­я­та си с ближ­ни­те, но до­ри и в те­зи слу­чаи ще е во­ден не от ми­съл­та за от­въд­ния свят и Бо­жия съд, а от стре­ме­жа да ос­та­ви ня­как­ва трай­на ди­ря след се­бе си на зе­мя­та.

Трябва да оздравея на всяка цена

Втората посока, по ко­я­то мо­же да по­е­ме чо­век с ди­аг­но­за рак, е ме­ди­цин­с­ка­та. То­га­ва всич­ки уси­лия на бол­ния се на­соч­ват към из­це­ре­ние на тя­ло­то на вся­ка це­на. Чо­век уси­ле­но тър­си раз­лич­ни ме­то­ди за ле­че­ние, че­те раз­лич­на ли­те­ра­ту­ра, свър­за­на със за­бо­ля­ва­не­то му, кон­сул­ти­ра се и при­бяг­ва към гри­жи­те на раз­лич­ни спе­ци­а­лис­ти и нес­пе­ци­а­лис­ти. На­соч­ва се и към нет­ра­ди­ци­он­ни ме­то­ди на ле­че­ние и лес­но ста­ва пляч­ка на вся­как­ви шар­ла­та­ни, ко­и­то зло­у­пот­ре­бя­ват с от­ча­я­ни­е­то, же­ла­ни­е­то за из­ле­ку­ва­не на вся­ка це­на и сля­пата вя­ра към все­ки, кой­то обе­ща­ва чу­до­дей­но из­це­ре­ние. В от­ча­я­ни­е­то си та­къв чо­век мо­же да при­бег­не и към Цър­к­ва­та, за да по­тър­си по­мощ, но во­ден от су­е­вер­ни пред­с­та­ви за ма­ги­чес­ко­ из­це­ря­ва­не, а не от ис­тин­с­ка вя­ра и го­тов­ност да при­е­ме Бо­жи­я­та во­ля за се­бе си.

Време е за покаяние

Третата посока, в ко­я­то чо­век мо­же да по­е­ме, е ду­хов­ни­ят път. Бол­ни­ят въз­п­ри­е­ма сво­е­то за­бо­ля­ва­не ка­то Бо­жия во­ля за се­бе си, ка­то по­вик към за­тъ­на­ла­та му в су­ет­ни гри­жи и заб­ра­ва ду­ша: “Ста­ни, за­що спиш, кра­ят приб­ли­жа­ва” (По­ка­ен ка­нон). Ка­то на­пом­ня­не, че зем­ни­ят жи­вот е са­мо под­го­тов­ка за веч­ния.

Вся­ко за­бо­ля­ва­не има свой сми­съл. Из­п­ра­ща се, за да спре раз­ви­ти­е­то на ед­на или дру­га страст и без­смис­ле­но су­е­те­не. Ко­га­то чо­век не се вслуш­ва в ни­как­во вра­зум­ле­ние, Бог из­п­ра­ща бо­лес­ти, “за да от­ве­де ду­ша­та му от про­паст и жи­во­та му от по­ра­же­ни­е” (вж. Иов. 33:14-26).

Има за­бо­ля­ва­ния, ко­и­то ско­ро­пос­тиж­но во­дят до смърт и не ос­та­ва вре­ме ни­то да про­дъл­жа­ва­ме да гре­шим, ни­то за се­бе­из­п­ра­вя­не. Има бо­лес­ти, ко­и­то да­ват въз­мож­ност с мъ­че­ни­чес­ко стра­да­ние и тър­пе­ли­во по­на­ся­не на бол­ки­те да из­ку­пим гре­хо­ве­те си. Има за­бо­ля­ва­ния, ко­и­то ли­ша­ват чо­века от слух, от зре­ние, от спо­соб­ност да го­во­ри смис­ле­но, да раз­съж­да­ва, да уп­раж­ня­ва сво­бод­но во­ля­та си... Има за­бо­ля­ва­ния, ко­и­то пра­вят не­въз­мож­но при­бяг­ва­не­то до цър­ков­ни­те тайн­с­т­ва, тъй ка­то то пред­по­ла­га съз­на­те­лен из­бор и спо­соб­ност за са­мо­а­на­лиз.

Бог мо­же да от­зо­ве ед­на ду­ша и в пъл­но здра­ве, вне­зап­но, без пре­диз­вес­тие, но в слу­ча­и­те с ди­аг­но­за “рак” Бог ми­лос­ти­во да­ва от­с­роч­ка за по­ка­я­ние и из­п­ра­вя­не на мис­ли­те и жи­во­та. Смърт­та мо­же да нас­тъ­пи след ня­кол­ко сед­ми­ци или при ус­пеш­но ле­че­ние да дой­де след 15-20 го­ди­ни, а мо­же да нас­тъ­пи и след де­се­ти­ле­тия по­ра­ди дру­го за­бо­ля­ва­не или ста­рост. Не то­ва е важ­но в слу­чая, а фак­тът, че Бог ни при­зо­ва­ва към по­ка­я­ние за це­лия ни до­се­га­шен жи­вот. Кол­ко­то и да е то­ва вре­ме, то ще е дос­та­тъч­но за под­го­тов­ка за пред­с­то­я­ща­та сре­ща с Хрис­та.

В то­зи кон­текст ди­аг­но­за­та “рак” след­ва да се въз­п­ри­е­ма не ка­то на­ка­за­ние, а по-ско­ро ка­то ми­лост Бо­жия, ка­то ед­но стряс­ка­що ду­ша­та със сво­я­та ка­те­го­рич­ност пре­диз­вес­тие от Не­бе­то, че Бог ще при­зо­ве ду­ша­та на съд. При то­ва тряб­ва да по­яс­ним, че “из­вес­тя­ва­не” не оз­на­ча­ва неп­ре­мен­но бав­но уми­ра­не. Ни­ко­га не би­ва да се из­к­люч­ва и въз­мож­ност­та от пъл­но из­це­ле­ние с чис­то ме­ди­цин­с­ки или цър­ков­ни сред­с­т­ва, как­ви­то слу­чаи има мно­го. Важ­но­то при ди­аг­но­за рак е ду­хов­ни­ят пов­рат, кой­то не­из­беж­но нас­тъп­ва в ду­ша­та на бол­ния, пре­о­цен­ка­та, ко­я­то той пра­ви на жи­во­та си, на цен­нос­т­на­та си сис­те­ма, на се­бе си.

Раз­би­ра се, еле­мент от гри­жа­та за спа­се­ни­е­то е и ми­ло­сър­ди­е­то и да­ри­тел­с­т­во­то и хрис­ти­ян­с­ко­то от­но­ше­ние към ближ­ни­те, но при хрис­ти­я­ни­на те не са са­мо­цел­ни, а за да се из­пъл­ни Бо­жи­я­та во­ля (“Бъде­те ми­ло­сър­д­ни, как­то и ва­ши­ят Отец е ми­ло­сър­ден”) и с ог­лед на спа­се­ни­е­то, по­не­же е ка­за­но: “Б­ла­же­ни ми­лос­ти­ви­те, за­що­то те ще бъ­дат по­ми­лу­ва­ни” (Мат. 5:7).

Гри­жа­та за спа­се­ни­е­то не из­к­люч­ва и гри­жа за те­лес­но­то здра­ве, из­хож­да­ща от хрис­ти­ян­с­ко­то раз­би­ра­не за ве­ли­ко­то дос­тойн­с­т­во на чо­веш­ко­то тя­ло (вж. 1 Кор. 3:16; 1 Кор. 6:19). Чо­векът има све­ще­н дълг да па­зи своя жи­вот и сво­е­то тя­ло (вж. Ефес. 5:29). В слу­чай на за­бо­ля­ва­не тряб­ва да се об­ръ­ща­ме към ле­ка­ря, за­що­то “Гос­под го е съз­дал, и ле­ку­ва­не­то е от Виш­ния”; “Гос­под е съз­дал от зе­мя­та ле­кар­с­т­ва, и бла­го­ра­зу­мен чо­век не ще ги пре­неб­рег­ва”. Но та­зи гри­жа тряб­ва да е съ­че­та­на с жер­т­ва на по­ка­я­ние (вж. Прем. Сир. 38:1-15) и гри­жа­та за тя­ло­то да е с ог­лед на ду­шев­но­то здра­ве и спа­се­ние.

За всич­ки ра­но или къс­но ще дой­де кра­ят на зем­ния път, но за хрис­ти­ян­с­ко­то съз­на­ние важ­но­то е не кол­ко дъ­лъг се е ока­зал той, а до­кол­ко под­гот­ве­ни ще се из­п­ра­вим на пра­га на Веч­ност­та; в как­во със­то­я­ние ще на­ме­ри смърт­та ока­я­на­та ни ду­ша. Да­ли ще ни зас­тиг­не във вре­ме на сва­да, раз­гул­на нощ, в без­па­мет­но със­то­я­ние, умо­пом­ра­че­ние, или ще ни сва­ри във вре­ме на мо­лит­ва, след по­ка­я­ние и при­об­ща­ва­не с Хрис­та.