Оптинското старчество ­- исихазъм в света

Още по­ве­че, ста­ре­цът Па­и­сий спе­ци­ал­но под­чер­та­вал, че е не­же­ла­тел­но та­зи прак­ти­ка да из­ли­за из­вън пре­де­ли­те на мо­на­шес­т­во­то: “Све­то­о­те­чес­ки­те пи­са­ния, осо­бе­но те­зи, ко­и­то ни по­у­ча­ват в ис­тин­с­ко пос­лу­ша­ние, бди­тел­ност на ума и иси­ха­зъм, вни­ма­ние и ум­на мо­лит­ва, са пред­наз­на­че­ни за мо­на­шес­кия чин, а не за всич­ки пра­вос­лав­ни хрис­ти­я­ни”. Ма­кар че още при св. Па­и­сий мо­же да се за­бе­ле­жи из­вес­т­но из­ли­за­не от рам­ки­те на древ­ния етап, чи­я­то глав­на за­да­ча би­ло съз­да­ва­не­то на яд­ро на иси­хаз­ма стъ­па­ло­ви­ден про­цес на пъл­но са­моп­ре­об­ра­зя­ва­не на чо­ве­ка с оръ­жи­я­та на по­ка­я­ни­е­то, вни­ма­ни­е­то и мо­лит­ва­та.

В древ­ност, ко­га­то то­зи про­цес ед­ва се раз­к­ри­вал и съз­да­вал, той не­из­беж­но пог­лъ­щал всич­ки си­ли и из­ця­ло за­пъл­вал съз­на­ни­е­то на чо­ве­ка; вся­как­во вън­ш­но от­в­ли­ча­не, вся­как­ви преч­ки зап­лаш­ва­ли да на­ру­шат и про­ва­лят про­це­са, да из­ва­дят чо­ве­ка от не­го. За­то­ва на то­зи етап иси­хас­т­ки­ят под­виг се стре­мял към пре­дел­но уе­ди­не­ние, изо­ла­ция, и с ум­на­та мо­лит­ва под­виж­ни­кът съ­че­та­вал един­с­т­ве­но най-прос­ти дейс­т­вия, не за­ни­ма­ва­щи съз­на­ни­е­то. Но то­ва е са­мо на­чал­ни­ят етап.

След то­ва тра­ди­ци­я­та ук­реп­ва, раз­ви­ва се и опи­тът по­каз­ва, че не­съв­мес­ти­мост­та на иси­хас­т­кия път с оби­чай­на­та ак­тив­ност, оби­чай­ни­те из­ме­ре­ния на чо­веш­ко­то съ­щес­т­ву­ва­не не е аб­со­лют­на, а са­мо от­но­си­тел­на; чрез раз­лич­ни ан­т­ро­по­ло­ги­чес­ки сред­с­т­ва и ме­то­ди на ум­на­та мо­лит­ва та­зи не­съв­мес­ти­мост до го­ля­ма сте­пен мо­же да от­пад­не. За­поч­ва дъ­лъг път на съ­е­ди­ня­ва­не на иси­хас­т­ки­я жи­вот в ум­на­та мо­лит­ва с раз­лич­ни из­ме­ре­ния на ин­ди­ви­ду­ал­но­то съ­щес­т­ву­ва­не и ус­та­но­вя­ва­не на мно­жес­т­во връз­ки с жи­во­та в об­щес­т­во­то. По-го­ре ние ве­че ви­дях­ме как­ви са мо­ти­ви­те и сти­му­ли­те за та­къв път, не­ка прос­ле­дим кои са не­го­ви­те глав­ни жа­ло­ни.

Как­то ка­зах­ме, още в па­и­си­ан­с­кия пе­ри­од има из­вес­т­но раз­д­виж­ва­не. Св. Па­и­сий раз­ви­ва прак­ти­ку­ва­не на ум­на­та мо­лит­ва в ло­но­то на ки­но­вий­но­то, а не на ана­хо­рет­с­ко­то мо­на­шес­т­во; ос­вен то­ва той я съв­мес­тя­ва със съз­да­ва­не­то на “фи­ло­ло­го-ас­ке­ти­чес­ка шко­ла”, т. е. със съв­мес­тен труд на мо­на­си­те над пре­во­да на ас­ке­ти­чес­ки кни­ги. И ед­но­то, и дру­го­то но­си ан­т­ро­по­ло­ги­чес­ко съ­дър­жа­ние: в ки­но­вий­ния жи­вот ум­на­та мо­лит­ва се съ­че­та­ва с еле­мен­ти на об­щу­ва­не, ма­кар и в ог­ра­ни­че­ния кръг на бра­тя­та-еди­но­миш­ле­ни­ци; в пре­во­да­чес­ки­те тру­до­ве тя се съ­е­ди­ня­ва с на­уч­на, фи­ло­ло­ги­чес­ка ра­бо­та. Пря­ко про­дъл­же­ние на то­ва раз­ви­тие на тра­ди­ци­я­та е след­ва­щи­ят етап, дей­ност­та на ста­реца Ма­ка­рий Оп­тин­с­ки.

Тук те­зи два мо­мен­та по­лу­ча­ват по-на­та­тъш­но раз­ви­тие, прех­вър­ляй­ки гра­ни­ца­та меж­ду ма­нас­ти­ра и све­та. В кръ­га на ду­хов­но об­ще­ние и об­г­риж­ва­не на стареца Ма­ка­рий ве­че вли­зат и ми­ря­ни, ма­кар и от­б­ра­ни: от­дел­ни пред­с­та­ви­те­ли на кул­тур­ния елит. По при­ме­ра на св. Па­и­сий той ор­га­ни­зи­ра и “фи­ло­ло­го-ас­ке­ти­чес­ка шко­ла”, в ко­я­то ве­че се включ­ват и ми­ря­ни.

Но всич­ко то­ва е на­пъл­но ес­тес­т­ве­но про­дъл­же­ние на де­ло­то на св. Па­и­сий Величковски. Фи­ло­ло­ги­чес­ки­те за­ни­ма­ния, осо­бе­но с ду­хов­на ли­те­ра­ту­ра, е оби­чай­на об­ласт за уче­но­то мо­на­шес­т­во. По­ня­ко­га на­ри­чат те­зи из­к­лю­чи­тел­но при­леж­ни кни­жов­ни за­ни­ма­ния “ас­ке­за на ума”. Те на­пъл­но си хар­мо­ни­зи­рат с ас­ке­за­та и не си про­ти­во­ре­чат ед­но на дру­го.

В та­зи свет­ли­на ние мо­жем да раз­бе­рем и оце­ним ис­тин­с­кия ма­щаб и прин­цип­но­то но­ва­тор­с­т­во на след­ва­ща­та крач­ка, нап­ра­ве­на от ст. Ам­в­ро­сий. Ста­ре­цът Ам­в­ро­сий ста­ва ду­хо­вен съ­вет­ник и нас­тав­ник на все­ки до­шъл при не­го, а то­ва оз­на­ча­ва, че той в дъл­бо­чи­на нав­ли­за в не­го­вия опит, в не­го­вия свят и ги при­е­ма в своя соб­с­т­вен свят, пра­ви ги свои и от­к­лик­ва на тях. По то­зи на­чин па­да ба­ри­е­ра­та, от­де­ля­ща све­та на иси­хас­та, чо­ве­ка в ум­на­та мо­лит­ва, от све­та на кой­то и да е про­из­во­лен чо­век, от Други­я. В опи­та на Ам­в­ро­сий иси­хас­т­ка­та прак­ти­ка ста­ва на­пъл­но съв­мес­ти­ма с при­е­ма­не­то на Други­я. Но на­ли Д­ру­ги­ят е но­си­тел на всич­ки страс­ти на све­та! При­е­ма­не­то на Д­ру­гия, при­е­ма­не­то на не­го­вия вът­ре­шен свят и опит в се­бе си, в своя вът­ре­шен свят е из­клю­чи­тел­но труд­но и опас­но за иси­хас­та.

Ето, нап­ри­мер, как­во пи­ше мно­го­о­пит­ни­ят под­виж­ник и ста­рец ар­хим. Соф­ро­ний Са­ха­ров: “С­лу­же­ни­е­то на хо­ра­та, как­то по­каз­ва опи­тът, е свър­за­но с не­об­хо­ди­мост­та да нав­ле­зеш в тех­ни­те скър­би, в тех­ни­те стра­да­ния, в тях­на­та бор­ба със страс­ти­те и чес­то пъ­ти в при­ми­тив­ни­те им нуж­ди. За съ­жа­ле­ние то­ва не по­ма­га на пре­би­ва­ва­не­то в съ­зер­ца­ние и без­мъл­в­на мо­лит­ва” (Ви­дет Бо­га как Он есть). Как­то е доб­ре из­вес­т­но в ас­ке­за­та, страс­ти­те са лет­ли­ви и за­ра­зи­тел­ни при­леп­чи­ви, и го­тов­ност­та на ста­ре­ца да нав­ле­зе в све­та на Д­ру­ги­я, на­си­те­ния със страс­ти, е и не­го­ва­та го­тов­ност да по­е­ме за­ра­ди Д­ру­ги­я ду­хо­вен риск.

Раз­би­ра се, по­до­бен риск има и за все­ки из­по­вяд­ващ све­ще­ник, но при него рискът ви­на­ги мо­же да се на­ма­ли, поради въз­мож­ност­та да се скрие зад ог­ра­да­та на фор­ма­лиз­ма, да под­хо­ди към из­по­вед­та ка­то към об­ред. Докато об­ще­ни­е­то със ста­ре­ца не е об­ред. Не мо­же да не ви­дим в стар­чес­ко­то слу­же­ние ке­но­ти­чес­ки мо­мент: мо­мент на се­бе­от­да­ва­не, спо­со­бен, най-об­що ка­за­но, да стиг­не до пре­де­ла, до са­мо­из­чер­п­ва­не­ и са­мо­из­то­ще­ние в име­то на Д­ру­ги­я. От­дав­на приз­на­ват ке­но­зи­са за ха­рак­тер­на чер­та на рус­ка­та ре­ли­ги­оз­ност, и раз­ка­зи­те за пре­по­доб­ни Ам­в­ро­сий са пъл­ни с яр­ки сви­де­тел­с­т­ва за то­ва, че не­го­во­то се­бе­от­да­ва­не ня­ма­ло и не зна­е­ло пре­дел.

И та­ка, в стар­чес­т­во­то на преп. Ам­в­ро­сий на иси­хас­т­ка­та прак­ти­ка се уда­ва да пре­о­до­лее глав­на­та ан­тро­по­ло­ги­чес­ка ба­ри­е­ра, сто­я­ща на пъ­тя й за из­ли­за­не в све­та. В ре­зул­тат пред по-на­та­тъш­но­то раз­ви­тие на стар­чес­т­во­то не сто­я­ла нуж­да­та да тър­си но­во прин­цип­но прид­виж­ва­не в за­да­ча­та да се съ­че­тае ум­на­та мо­лит­ва с пъл­но­цен­но­то учас­тие в жи­во­та на све­та. Ос­нов­но­то тук е ве­че дос­тиг­на­то от ст. Ам­вро­сий и не­го­ви­те при­ем­ни­ци в Оп­ти­на. За­то­ва на след­ва­щия етап стар­чес­ко­то слу­же­ние, при­е­ло фор­ма­та на стар­чес­т­во в све­та, в сво­я­та ан­т­ро­по­ло­ги­чес­ка и ду­хов­на струк­ту­ра не се от­ли­ча­ва съ­щес­т­ве­но от “ам­в­ро­си­ан­с­ко­то” стар­чес­т­во. Сви­де­тел­с­т­ва­та на съв­ре­мен­ни­ци­те раз­к­ри­ват, че меж­ду о. Алек­сий Ме­чев и пос­лед­ни­те оп­тин­с­ки стар­ци Ана­то­лий (По­та­пов) и Нек­та­рий има­ло “б­ла­го­дат­но един­с­т­во на стар­чес­ко­то слу­же­ни­е” (С. Ду­ри­лин), съ­вър­ше­но съг­ла­сие и сът­руд­ни­чес­т­во.

Твор­чес­ки­ят при­нос, кой­то вна­ся стар­чес­т­во­то в све­та, в иси­хас­т­ка­та тра­ди­ция и ней­но­то от­но­ше­ние със свет­с­ко­то об­щес­т­во, се зак­лю­ча­ва не в из­ме­не­ни­е­то на ти­па или ха­рак­те­ра на стар­чес­ко­то слу­же­ние, а в дру­го: в кар­ди­нал­но­то вдъл­бо­ча­ва­не на тран­с­ла­ци­я­та на иси­хаз­ма в све­та. “Ма­нас­тир в све­та”, или по-ско­ро “се­мей­но подвизаване” би­ла но­ва­та фор­ма, в ко­я­то све­тът се ока­зал спо­со­бен да въз­п­ри­е­ме иси­хаст­ки­те на­ча­ла и до го­ля­ма сте­пен да се про­ник­не от тях.

Та­ка в рус­ко­то стар­чес­т­во се дос­ти­га до ак­ту­ал­но раз­к­ри­ва­не и прак­ти­чес­ко въп­лъ­ща­ва­не на уни­вер­сал­но­то, об­що­чо­веш­ко­то съ­дър­жа­ние на иси­хас­т­ка­та тра­ди­ция. Как­то виж­да­ме, то­ва раз­к­ри­тие е дво­як, двус­т­ра­нен про­цес: стар­ци­те-под­виж­ни­ци от­к­ри­ват и усъ­вър­шен­с­т­ват въз­мож­ност­та чо­век да съ­че­та­ва ум­на­та мо­лит­ва с учас­ти­е­то в жи­во­та на све­та, вклю­чи­тел­но в най-вис­ша­та и труд­на сте­пен на учас­тие ­ при­е­ма­не­то на Дру­ги­я.

Съ­щев­ре­мен­но те се приб­ли­жа­ват до глав­на­та цел на то­ва учас­тие в жи­во­та на све­та: вна­ся­не в све­та на прин­ци­пи­те на иси­хас­т­кия жи­вот, дви­же­ни от стре­ме­жа към обо­же­ни­е­то му. В то­зи дву­е­ди­нен про­цес со­ци­а­ли­за­ци­я­та на иси­хаз­ма и “и­си­хас­ти­за­ци­я­та” на со­ци­у­ма се раз­ру­ша­ва прег­рад­на­та сте­на, раз­де­ли­тел­на­та ба­ри­е­ра меж­ду ас­ке­ти­чес­ка­та тра­ди­ция и об­щес­т­во­то: та­зи съ­ща­та ба­ри­е­ра, ко­я­то та­ка рев­нос­т­но из­ди­га­ли и ук­ре­пя­ва­ли в на­ча­ло­то на пъ­тя на тра­ди­ци­я­та. “Бя­гай от хо­ра­та ­ и ще се спа­сиш” ­ каз­вал ве­ли­ки­ят ста­рец Ар­се­ний от Ски­та (б. прев. пустинна област в Египет). И ка­за­но­то за ста­реца Алек­сий Ме­чев: “Той жи­ве­е­ше с хо­ра­та, сред хо­ра­та, за хо­ра­та; ка­то че ни­ко­га не ос­та­ва­ше сам” (Спо­ме­ни. Про­по­ве­ди. Пис­ма.). И ед­но­то, и дру­го­то е ис­тин­с­ки иси­ха­зъм. Съх­ра­ня­вай­ки в пъл­но­та ду­хов­на­та си иден­тич­ност, тра­ди­ци­я­та съ­у­мя­ла да дос­тиг­не до ди­а­мет­рал­на смя­на на со­ци­ал­на­та си по­зи­ция. Но зад та­зи рав­нос­мет­ка стои по­ло­вин­ве­ков­на ра­бо­та.

След всич­ко ка­за­но, ве­че не е тол­ко­ва труд­но да от­го­во­рим и на въп­ро­са, кой­то си пос­та­вих­ме: как е въз­мож­но стар­чес­т­во­то? С как­ви ан­т­ро­по­ло­ги­чес­ки и ду­хов­ни сред­с­т­ва се пос­ти­гат те­зи не­го­ви пло­до­ве? Яс­но е, пре­ди всич­ко, че съ­че­та­ва­не­то на ум­на­та мо­лит­ва с как­ва­то и да е дру­га ак­тив­ност изис­к­ва ос­во­бож­да­ва­не на ня­как­ва част от енер­ги­и­те на чо­ве­ка ­ при то­ва, без ущърб за мо­лит­ва­та, при за­паз­ва­не­то на ця­ла­та й пъл­но­та. За та­зи цел ас­ке­ти­ка­та усъ­вър­шен­с­т­ва уп­рав­ля­ва­щи­те спо­соб­нос­ти на съз­на­ни­е­то, на ос­но­ва­та на опи­са­ния от св. Гри­го­рий Па­ла­ма прин­цип “у­мът-епис­коп”: прин­цип, оз­на­ча­ващ фор­ми­ра­не­то на еди­нен ко­ор­ди­ни­ращ цен­тър на всич­ки енер­гии и фун­к­ции на чо­ве­ка.

По то­зи на­чин ста­ва въз­мож­но да пос­тиг­неш сво­е­го ро­да “с­гъс­тя­ва­не” или “с­тес­ня­ва­не” на за­ни­ма­ни­я­та с ум­на­та мо­лит­ва, та­ка че те­зи за­ни­ма­ния, въп­ре­ки че в ни­що не се оряз­ват, ве­че не обе­мат ця­ло­то съз­на­ние, но с ед­на или дру­га про­дъл­жи­тел­ност се из­вър­ш­ват ка­то че ли на за­ден план.

Се­га ня­ма да се за­ни­ма­ва­ме с ана­ли­зи­ра­не на та­зи ас­ке­ти­чес­ка пси­хо­тех­ни­ка, но важ­но е да се под­чер­тае ней­на­та не­дос­та­тъч­ност: чрез нея не мо­же до­ри прин­цип­но да се пос­тиг­не глав­на­та цел на старчеството, при­е­ма­не­то на Дру­ги­я. Та на­ли ис­тин­с­ко­то при­е­ма­не на Дру­гия е без­ко­рис­т­но об­ще­ние, ко­е­то не по­ся­га на сво­бо­да­та му, не тър­си власт над не­го­ва­та ду­ша и ум, не го прев­ръ­ща в пред­мет, в сред­с­т­во, ма­кар и с доб­ри на­ме­ре­ния, а са­мо ис­ка да му поз­во­ли да осъ­щес­т­ви се­бе си, да се сбъд­не.

Та­ко­ва об­ще­ние не се ус­та­но­вя­ва от ни­коя пси­хо­тех­ни­ка, то се ус­та­но­вя­ва и под­дър­жа с ед­но един­с­т­ве­но сред­с­т­во: с лю­бов­та. Ако об­ще­ни­е­то, це­лящо да прех­вър­ли ем­пи­ри­чес­ки­те рам­ки, да ста­не об­ще­ние и в ду­хо­вен, ме­таан­т­ро­по­ло­ги­чес­ки план, оз­на­ча­ва човек да се сбъд­не в об­ра­за си Бо­жий, то и лю­бов­та, на ко­я­то това общение се кре­пи, тряб­ва да прех­вър­ля емпирическите рам­ки, т. е. да бъде Хрис­то­ва.

Сви­де­тел­с­т­ва­та го­во­рят, че имен­но та­ко­ва е би­ло и слу­же­ни­е­то на стар­ци­те. Из­вес­т­ни­ят ре­ли­ги­о­зен пи­са­тел Е. По­го­жев (По­се­ля­нин) та­ка из­ра­зя­ва глав­на­та чер­та на преп. Ам­в­ро­сий: “В не­го ме по­ра­зи не­пос­ти­жи­ма­та без­дна от лю­бов”. А пък за ста­реца Алек­сий (Ме­чев) сви­де­тел, поз­на­ващ го от­б­ли­зо, пи­ше: “За лю­бов­та бя­ха всич­ки нас­тав­ле­ния, всич­ки сло­ва, всич­ки про­по­ве­ди на о. Алек­сий”. Той пи­ше съ­що: “Е­дин­с­т­ве­но­то и най-вис­ше­то, на ко­е­то слу­же­ше той, бе­ше лю­бов­та”. И то­ва ва­жи не са­мо за ста­реца Алек­сий. Тук, в та­зи из­пъл­не­ност с Хрис­то­ва­та лю­бов, е ця­ла­та тай­на на рус­ко­то стар­чес­т­во и ця­ла­та му си­ла.

Превод: Александра Карамихалева