С мисълта за смъртта

Версия за печат

Задушница е. Помен за починалите ни близки и спомен за смъртта – неминуем през тези няколко дни в годината, отредени за възпоменаване  душите на починалите, както и при случаите, в които неволно се сблъскваме с нея. Случаи, които ни променят - нас, живота ни, приоритетите ни. Случаи, от които става пределно ясно: защо християните трябва постоянно да помнят смъртта, постоянно да мислят за нея.

Защо? Защото християните ненавиждат живота или защото трябва да го ненавиждат? Защото бягат от живота? Не! Напротив.

Животът на християнина по своята същност е христоцентричен. Т. е. животът на християнина има за своя цел, смисъл и основание – Христос, Този, Който е „пътят и истината и животът” (вж. Йоан 14:6). Следователно животът на християнина в този свят има за своя цел, смисъл и назначение Живота, Извора на живота. Животът на християнина е животоцентричен – концентриран е върху онова, което е същината, непреходното, пълнотата, началото и края на битието - Бога.

Никой не обича, цени и почита живота толкова, колкото християните, защото техния Бог е Бог на живите (вж. Лука. 20:38) и Сам казва за Себе Си: „Аз съм...животът” (вж. Йоан 14:6). Християните „сами себе си и целия си живот” до последната минута отдават на Христа Бога, т. е. на Живота. Те са готови на всичко: на лишения, хули, притеснения, на мъчения, тъмница и дори смърт, за да имат живот вечен при самия Извор на живота пиейки от Него с пълни шепи!

Защо тогава християните, тези най-големи животолюбци на света, се принуждават да помнят постоянно смъртта, постоянно да живеят с мисълта за нея? Някой ще каже: „та това, изобщо, живот ли е”?

Защото именно мисълта за смъртта, съзнанието, че сме смъртни и дните ни са преброени, мисълта, че тя е близо, на крачка от нас и във всеки момент Бог може да поиска душата ни, ни кара да живеем истински пълноценно.

Мисълта, че дните ни са преброени и са ни дадени, за да се подготвим за прехождането ни в отвъдния свят няма да ни позволява да пилеем отреденото ни време в празност, в суетни неща или да си „убиваме времето” (само какъв израз!), а ще ни заставя да живеем максимално смислено, мъдро. А мисълта, че във всеки един момент можем внезапно да бъдем повикани пред Бога на съд, няма да ни позволява да живеем в неразкаяние, ще ни възпира от невъздържание, безлюбие, от лоши постъпки, мисли и чувства.

Подобни безумия могат да си позволят само хора, които мислят, че те са господари на живота и че ще живеят както и колкото си поискат. Хора, на чиято врата не е почукала смъртта.

Сблъсъкът очи в очи със смъртта и особено постоянната памет за нея ни карат да спрем да пилеем времето и силите си за суетни неща, кара ни да преосмисляме как преминават дните ни, какво е истински стойностно в нас и в живота ни, и какво трябва да отхвърлим като ненужно и вредно за нас и за близките ни. Точно мисълта за смъртта пределно ни приближава до образа на живот, който ни привежда към вечния живот в обятията на Живота още тук, на Земята.

+ + +

Тези дни, по повод кончината на един свещеник, си говорехме с моите колеги за внезапната смърт. Говорехме си, че внезапната смърт е добра за починалия, защото няма да се мъчи, но лоша за близките му, защото им идва като шок и защото все остават неща, които не са успели да кажат на своя отишъл си близък и такива, които не е трябвало да изричат...

Но сега си мисля, че това са човешки разсъждения, продиктувани от нашия вроден страх от страданията и слабостта, страх, в който няма нищо спасително. „Да си отида внезапно, за да не се измъчвам и за да не измъчвам близките си с грижи по мене”.

Но какво по-лошо от това да си отидем от този свят внезапно без да сме готови за съд, да си отидем неразкаяли се, непримирени с познатите си и с Бога, непричастени с Христа? Какво по-лошо от това да си отидеш обременен от току-що изречен упрек, лъжа, ругатня... обременен от мрачни мисли и сърце пълно със суетни грижи...? Как ще ни приеме Женихът, ако се появим на тържеството Му с омърляни дрехи? Ще ни изгонят (вж. Мат. 22:2-14).

От друга страна, що се отнася до близките на внезапно починалия. Когато човек дълго време е бил на смъртно легло, близките му посрещат смъртта като естествена развръзка и дори с известна доза облекчение. Приели са я, подготвили са се за нея. Но внезапната смърт ги разтърсва до основи със своята неочакваност, със своята абсурдност. Тя разкъсва сърцето от болка, тя ни кара да преосмисляме пак и пак цялото  си досегашно поведение, всяка своя изречена или неизречена дума, кара ни да преосмислим живота си, да преподредим приоритетите си...

Страданието пречиства душата и ни прави по-зрели духовно, по-отговорни по отношение на другите хора и самите себе си, към живота въобще, прави ни по-разумни, по-мъдри... А чувството за вина, когато не сме успели за поискаме и да дадем прошка ни води до дълбоко разкаяние. Добре е, че докато сме живи имаме време за покаяние, че все още сме в „пералното помещение”. Пък и можем да се молим за упокоение душите на починалите си близки и да правим милостиня в тяхна памет.

Впрочем, не случайно в някои молитвени последования отправяме молитви към Бога да ни предпази, както от глад, щети, трусове, потоп, огън, меч, градушки, войни, така и от внезапна смърт. Прочее, нека християнски безболестен, непосрамен, мирен свършек на нашия живот и добър отговор пред страшния Христов съд от Господа да просим!

Подай Господи!