Секуларизъм и каноническо съзнание

Версия за печат

Про­ме­ни­те, из­върш­ва­щи се в глоба­лен ас­пект в съв­ре­мен­ния свят, на пръв пог­лед ся­каш са про­дик­ту­ва­ни от по­ли­ти­чес­ки­те пре­об­ра­зова­ния. Но при вни­ма­те­лен ана­лиз на при­чи­ни­те, по­раж­да­щи те­зи про­ме­ни, се оказ­ва, че те са ре­зул­тат от про­мя­на в мис­ле­не­то и въз­г­ле­ди­те на съв­ре­мен­ния чо­век. Вре­ме­то, в ко­е­то жи­ве­ем, е един от кри­тич­ни­те пе­ри­о­ди за чо­веш­ка­та ми­съл. То­ва е ре­зул­тат от иг­но­ри­ра­не вли­я­ни­е­то на ре­ли­ги­я­та в раз­лич­ни­те сфе­ри на об­щес­т­ве­но-по­ли­ти­чес­кия жи­вот и съз­да­ва­не­то на но­ви ус­ло­вия за съ­щес­т­ву­ва­не, по­ро­де­ни от съв­ре­мен­ни­те на­уч­но-тех­ни­чес­ки пос­ти­же­ния.

Ро­ля­та на Цър­к­ва­та ка­то сто­жер на мо­рал­ни­те цен­нос­ти в об­щес­т­во­то е за­ме­не­на от но­ви кри­те­рии и ко­рек­ти­ви за етич­ни стой­нос­ти. На мяс­то­то на хрис­ти­ян­с­ки­те нрав­с­т­ве­ни цен­нос­ти и ка­те­го­рии се из­г­раж­дат но­ви, съ­вър­ше­но раз­лич­ни от тях ­ плод на се­ку­ла­риз­ма в съв­ре­мен­но­то об­щес­т­во, кой­то е не са­мо те­о­ре­ти­чен тер­мин в ежед­нев­ния жи­вот, а е стил и на­чин на мис­ле­не и жи­вот. Къ­де е мяс­то­то на Цър­к­ва­та в днеш­но­то се­ку­ла­ри­зи­ра­но ежед­не­вие и как­ви са въз­мож­нос­ти­те є да се из­п­ра­ви сре­щу пре­диз­ви­ка­тел­ст­во­то на но­во­то хи­ля­до­ле­тие ­ се­ку­ла­риз­ма?

За да се спра­ви с та­зи не­ле­ка своя за­да­ча, тя ка­то па­зи­тел­ка и раз­п­рос­т­ра­ни­тел­ка на хрис­ти­ян­с­кия мо­рал мо­же да се обос­но­ве вър­ху дис­цип­ли­нар­но-прав­ни­те си нор­ми за вът­реш­но-цър­ко­вен жи­вот, ко­и­то са га­рант за за­паз­ва­не­то в ця­лост на то­зи мо­рал.

Адек­ват­ни ли са те­зи нор­ми за днеш­но­то съв­ре­мие, или от­дав­на са за­гу­би­ли сво­я­та дейс­т­ве­ност и зна­че­ние?

За да ги пре­раз­г­ле­да и ос­мис­ли, Цър­к­ва­та тряб­ва да се оп­ре на ка­но­ни­чес­ко­то съз­на­ние, ко­е­то е кри­те­ри­ят за при­ло­жи­мост­та на да­ден ка­нон в оп­ре­де­лен ис­то­ри­чес­ки мо­мент.

Ко­га­то дъл­го вре­ме жи­во­тът в цър­ков­но­то об­щес­т­во про­ти­ча без осо­бе­ни вът­реш­ни и вън­ш­ни сът­ре­се­ния, ко­га­то в па­мет­та на ня­кол­ко по­ко­ле­ния в Цър­к­ва­та не се из­вър­ш­ват про­ме­ни в поз­на­ти­те за цър­ков­но­то съз­на­ние фор­ми, ка­но­нич­но-дис­цип­ли­нар­на­та прак­ти­ка за­поч­ва да се при­е­ма ка­то не­из­ме­ня­е­ма. В то­зи сми­съл пог­реш­но е ста­но­ви­ще­то, че ка­но­ни­чес­ко­то съз­на­ние тряб­ва да се фор­ми­ра на ба­за­та на ка­но­ни­чес­ка­та прак­ти­ка, т.е. за ка­но­нич­но да се смя­та всич­ко, ко­е­то съ­от­вет­с­т­ва на та­зи прак­ти­ка, а вся­ко от­к­ло­не­ние от нея да се смя­та за не­ка­но­нич­но.

Ко­га­то ка­но­ни­чес­ко­то съз­на­ние се вли­яе от ка­но­ни­чес­ка­та прак­ти­ка, се сти­га не са­мо до обек­тив­но без­си­лие на ка­но­ни­чес­ко­то съз­на­ние да се спра­ви с оп­ре­де­лен цър­ков­но-пра­вен ка­зус, но и до пъл­на не­оп­ре­де­ле­ност на то­ва съз­на­ние. Та­зи не­оп­ре­де­ле­ност е ед­на от при­чи­ни­те, по­ро­ди­ли мно­го­то не­яс­но­ти и труд­нос­ти в съв­ре­мен­ния цър­ко­вен жи­вот. За да се из­ле­зе от то­ва бе­зиз­ход­но по­ло­же­ние, в ко­е­то се на­ми­ра­ме днес, тряб­ва да се оп­ре­де­ли и ус­та­но­ви пра­вил­на­та ос­но­ва на ка­но­ни­чес­ко­то съз­на­ние, ко­е­то ще по­ро­ди и пра­вил­но от­но­ше­ние към са­ми­те ка­но­ни, към тях­на­та същ­ност и пред­наз­на­че­ние.

Ко­га­то въз­ник­нат про­ме­ни във вът­реш­ния жи­вот на Цър­к­ва­та, по­ро­де­ни от вън­ш­ни­те об­щес­т­ве­но-по­ли­ти­чес­ки ус­ло­вия, се на­ла­га и про­мя­на на цър­ков­но-ка­но­ни­чес­ка­та прак­ти­ка. Ко­рек­тив за то­ва тряб­ва да е ка­но­ни­чес­ко­то съз­на­ние, по­ра­ди ко­е­то ос­но­ва­та на ка­но­ни­чес­ко­то съз­на­ние тряб­ва да про­из­ти­ча не от вре­мен­на­та и про­ме­ня­ща се фор­ма, а от не­из­мен­на­та, пос­то­ян­на­та, над­в­ре­мен­на­та и веч­на ис­ти­на ­ дог­ма­та. Вся­ка ка­но­ни­чес­ка прак­ти­ка в цър­ков­ния жи­вот е за­кон­на и пра­вил­на до­тол­ко­ва, до­кол­ко­то в нея ле­жи пра­вил­но­то дог­ма­ти­чес­ко уче­ние. Дог­ма­ти­чес­ко­то уче­ние на Цър­к­ва­та не е са­мо ед­на те­о­ре­тич­на ис­ти­на, то тряб­ва да на­ме­ри сво­е­то от­ра­же­ние и въп­лъ­ще­ние в прак­ти­чес­кия жи­вот на Цър­к­ва­та. То­ва въп­лъ­ще­ние на дог­ма­ти­чес­ко­то уче­ние на Цър­к­ва­та в да­ден об­щес­т­ве­но-ис­то­ри­чес­ки мо­мент е ка­но­ни­чес­ка­та прак­ти­ка, въ­ве­де­на с по­мощ­та на спе­ци­ал­но съз­да­де­ни за цел­та дис­цип­ли­нар­но-прав­ни нор­ми, на­ре­че­ни ка­но­ни. Но, раз­би­ра се, не ви­на­ги да­де­на ка­но­ни­чес­ка прак­ти­ка мо­же да въп­лъ­ти в пъл­но­та дог­ма­ти­чес­ко­то уче­ние, тя е от­но­си­тел­но приб­ли­жа­ва­не към дог­ма­та в оп­ре­де­лен ис­то­ри­чес­ки мо­мент и об­с­та­нов­ка. По­ра­ди ко­е­то е не­въз­мож­на аб­со­лю­ти­за­ция на оп­ре­де­ле­на ка­но­ни­чес­ка прак­ти­ка, за­що­то то­ва оз­на­ча­ва из­веж­да­не и въз­ди­га­не на от­но­си­тел­на­та ем­пи­ри­чес­ка да­де­ност до сте­пен на аб­со­лют­на ис­ти­на. За­то­ва вся­ка про­мя­на на да­де­на ка­но­ни­чес­ка прак­ти­ка е стре­меж към по-пъл­но и по-адек­ват­но из­ра­же­ние на ос­нов­ни­те дог­ма­ти­чес­ки ис­ти­ни в но­ви­те об­щес­т­ве­но-по­ли­ти­чес­ки, ико­но­ми­чес­ки и со­ци­ал­ни да­де­нос­ти.

В днеш­но вре­ме въп­ро­сът за ха­рак­те­ра, същ­ност­та и пред­наз­на­че­ни­е­то на цър­ков­ни­те ка­но­ни, за тях­на­та про­мя­на или аб­со­лют­на не­из­ме­ня­е­мост по­лу­ча­ва сво­я­та прак­ти­чес­ка ос­т­ро­та. В Цър­к­ва­та ста­но­ви­ще­то за аб­со­лют­на не­из­ме­ня­е­мост на ка­но­ни­те е лан­си­ра­но и се под­дър­жа от мно­го пра­вос­лав­ни ка­но­нис­ти, с ко­е­то на прак­ти­ка ка­но­ни­те се при­рав­ня­ват с дог­ма­ти­те. Ако се при­е­ме то­зи въз­г­лед за аб­со­лют­на неп­ро­ме­ни­мост на ка­но­ни­те, то то­га­ва тряб­ва да при­е­мем, че ако не всич­ки, то по-го­ля­ма­та част от вяр­ва­щи­те тряб­ва да се от­лъ­чат от Цър­к­ва­та. Дос­та­тъч­но е да при­пом­ним 9-о ап.пр., ко­е­то пос­та­но­вя­ва, че тряб­ва да се от­лъ­чат от Цър­к­ва­та всич­ки, ко­и­то вли­зат в хра­ма, слу­шат Пи­са­ни­е­то, но не дос­то­я­ват на мо­лит­ва и све­то При­час­тие до края. Съ­що та­ка всич­ки през­ви­те­ри, дя­ко­ни и ипо­дя­ко­ни, ръ­ко­по­ло­же­ни по-ра­но от ус­та­но­ве­на­та в 14-о и 15-о пр. на Трул­с­кия съ­бор въз­раст, тряб­ва да се низ­вер­г­нат (през­ви­те­ри ­ 30 г., дя­ко­ни ­ 25 г., ипо­дя­ко­ни ­ 20 г.).

Сви­де­те­ли сме на про­мя­на на ка­но­ни­чес­ка прак­ти­ка, про­дик­ту­ва­на от про­мя­на в об­щес­т­ве­но-ис­то­ри­чес­ки­те да­де­нос­ти. Но в съ­що­то вре­ме та­зи про­мя­на не е въ­ве­де­на с оп­ре­де­ле­ни за цел­та ка­но­ни, ко­и­то да са ва­лид­ни за ця­ла­та Цър­к­ва, ко­е­то от своя стра­на мо­же да по­ро­ди раз­лич­на ка­но­ни­чес­ка прак­ти­ка в от­дел­ни­те По­мес­ни цър­к­ви. По­ра­ди то­ва и ка­но­ни­чес­ко­то съз­на­ние в Цър­к­ва­та, чи­я­то ос­но­ва е дог­ма­ти­чес­ко­то уче­ние, съз­да­ва вре­мен­ни ка­но­ни­ко-дис­цип­ли­нар­ни пра­ви­ла, с ко­и­то се рег­ла­мен­ти­ра цър­ков­ни­ят жи­вот в да­де­на­та ис­то­ри­чес­ка об­с­та­нов­ка. При­мер за то­ва е пос­та­нов­ле­ни­е­то на св.ап. Па­вел в
1 Тим. 3:2, къ­де­то се каз­ва, че епис­ко­път тряб­ва да е мъж на ед­на же­на, по-къс­но с 12-о пр. на Трул­с­кия съ­бор се въ­веж­да но­ва пов­се­мес­т­на ка­но­ни­чес­ка прак­ти­ка ­ епис­ко­път за­дъл­жи­тел­но тряб­ва да е без­б­ра­чен.

Оп­ре­де­ле­на ка­но­ни­чес­ка прак­ти­ка може да се про­ме­ни, но това не мо­же да се пра­ви по лич­ни­те при­щев­ки на един или друг член на Цър­к­ва­та, а е в пре­ро­га­ти­ви­те и пра­во­мо­щи­я­та един­с­т­ве­но и са­мо на Цър­к­ва­та, ко­я­то е па­зи­тел­ка на ис­тин­с­ко­то Бо­жес­т­ве­но от­к­ро­ве­ние.

В зак­лю­че­ние ще до­ба­вя, че при нав­лез­лия и трай­но ус­та­но­вя­ващ се се­ку­ла­ри­зъм в съв­ре­мен­но­то об­щес­т­во, Цър­к­ва­та тряб­ва да се из­п­ра­ви сре­щу но­во­то пре­диз­ви­ка­тел­с­т­во, как­то го е пра­ви­ла ве­ко­ве на­ред, за да за­па­зи сво­я­та същ­ност, цел и пред­наз­на­че­ние.