ГЕРОИ НА ЕДНА ЕВАНГЕЛСКА ДРАМА

Версия за печат

Днес по-го­ля­ма­та част от хрис­ти­я­ни­те в на­ша­та стра­на сме влез­ли в Цър­к­ва­та в по-зря­ла въз­раст, по­ра­ди доб­ре из­вес­т­ни обек­тив­ни при­чи­ни. До­то­га­ва сме жи­ве­ли “ка­то всич­ки” и до­ри не сме се за­пит­ва­ли доб­ре ли жи­ве­ем или зле. Пък и да сме се пи­та­ли, мер­ки­те ни за доб­ро и зло са би­ли твър­де раз­лич­ни от се­гаш­ни­те.

По раз­лич­но вре­ме и по раз­лич­ни пъ­ти­ща Бо­жи­я­та ми­лост е дос­тиг­на­ла до нас: чу­ли сме не­чия про­по­вед, по­пад­на­ла ни е Биб­ли­я­та, про­че­ли сме ня­коя ду­хов­на книж­ка или Ду­хът Бо­жий ни е до­кос­нал чрез ня­коя сре­ща или те­ле­ви­зи­он­но пре­да­ва­не ­ и сме прог­лед­на­ли за Ис­ти­на­та, от­вед­нъж всич­ко се е пре­об­ра­зи­ло пред очи­те ни и е при­до­би­ло дру­га стой­ност.

Пос­те­пен­но сме изос­та­ви­ли ста­ри­те си на­ви­ци, ста­ро­то си об­к­ръ­же­ние, ста­ри­те си раз­би­ра­ния и сме нав­лез­ли в “най-щас­т­ли­вия пе­ри­од от жи­во­та си”, как­то са­ми го опис­ва­ме - ­ пе­ри­о­да на не­о­фит­с­т­во­то.

Ни­ко­га ня­ма да заб­ра­вим та­зи не­зем­на ра­дост, та­зи еу­фо­рия, тайн­с­т­ве­на­та пре­об­ра­зя­ва­ща си­ла на бо­гос­лу­же­ни­я­та, ас­ке­ти­чес­ка­та ли­те­ра­ту­ра, ко­я­то най-сет­не за­си­ща из­пос­та­ле­ли­те ни ду­ши, по­се­ще­ни­я­та по ма­нас­ти­ри­те, ду­хов­ни­те бе­се­ди с хрис­ти­я­ни - ­ тол­ко­ва раз­лич­ни от хо­ра­та, с ко­и­то сме об­щу­ва­ли пре­ди...

Ни­ко­га ня­ма да заб­ра­вим пър­ви­те си из­по­ве­ди, гор­чи­ви­те съл­зи на раз­ка­я­ние, ко­га­то сме уз­на­ли за раз­­ни­те гре­хо­ве и с ужас и срам сме ги при­поз­на­ли в се­бе си всич­ки­те; и об­лек­че­ни­е­то след то­ва, ле­ко­та­та след прош­ка­та, не­о­пи­су­е­ма­та ра­дост след ка­то сме се при­час­ти­ли с Хрис­та... Ня­ма да заб­ра­вим и твър­да­та си ре­ши­мост да се бо­рим със страс­ти­те си: ед­на по ед­на, как­то пи­ше в ас­ке­ти­чес­ки­те ръ­ко­вод­с­т­ва, на­че­вай­ки с най-до­ми­ни­ра­щи­те в нас. Строг пост, мо­лит­ва, по­кай­на из­по­вед, при­час­тие и пос­то­ян­на бди­тел­ност ­ - та­ка мо­жем да опи­шем нак­рат­ко оз­д­ра­ви­тел­на­та си прог­ра­ма.

Пър­ви­те ус­пе­хи не за­къс­ня­ват. Страст, ко­я­то е би­ла до вче­ра тол­ко­ва дъл­бо­ко вко­ре­не­на в нас, че сме я смя­та­ли за не­по­бе­ди­ма и не­от­де­ли­ма от нас са­ми­те, из­чез­ва ка­то по чу­до, ся­каш ни­ко­га не я е има­ло. То­ва ни да­ва ку­раж да про­дъл­жим в съ­щия дух.

Ид­ва вре­ме, ко­га­то след не­кол­ко­го­диш­но “во­ен­но по­ло­же­ни­е” и най-упо­ри­ти­те ни страс­ти ве­че са от­с­тъ­пи­ли. Зас­та­ва­ме на из­по­вед и ве­че ня­ма как­во тол­ко­ва съ­щес­т­ве­но да ка­жем. Об­лек­че­но си от­дъх­ва­ме. До­ри за­поч­ва­ме да по­у­ча­ва­ме дру­ги­те и да ги под­к­ре­пя­ме в тех­ни­те ду­хов­ни бит­ки. Съ­вет­ва­ме, по­у­ча­ва­ме, на­зи­да­ва­ме и та­ка мъд­ро “не от се­бе си” го­во­рим, че са­ми се об­ла­жа­ва­ме и в ду­ми­те ни ня­как има си­ла...

За­поч­ва­ме да че­тем по-слож­на бо­гос­лов­с­ка ли­те­ра­ту­ра. “Прос­тич­ки­те” све­то­о­те­чес­ки по­у­че­ния ве­че ни зву­чат поз­на­то, ня­как еле­мен­тар­но, ка­то за но­во­на­чи­на­е­щи. До­па­дат ни ве­че по-яр­ки­те, по-сме­ли­те идеи. За­поч­ва­ме да мис­лим за се­бе си ка­то за чо­век от по-вис­ше ду­хов­но стъ­па­ло, от оне­зи, ко­и­то не би­ва чак тол­ко­ва да ро­бу­ват на бук­ва­та, а да жи­ве­ят “по дух”.

Но по ня­кое вре­ме се ог­леж­да­ме и се усе­ща­ме из­с­ти­на­ли. Не мо­жем да се мо­лим ис­тин­с­ки, отег­ча­ва­ме се или се раз­сей­ва­ме на бо­гос­лу­же­ние, ста­на­ли сме раз­д­раз­ни­тел­ни, кри­тич­но нас­т­ро­е­ни и ня­как уни­ли, без ни­ка­къв по­рив. Бо­жи­е­то при­със­т­вие не­у­сет­но се е от­тег­ли­ло от нас. Как­во всъщ­ност е ста­на­ло?

Мо­же би не­що та­ко­ва. Ко­га­то че­тем еван­гел­с­ки­те прит­чи, се при­поз­на­ва­ме в един или друг ге­рой: я в ня­кой от слу­ги­те, я в ка­ме­нис­та­та или бу­ре­ня­са­ла­та поч­ва, в из­гу­бе­на­та ов­ца или блуд­ния син. Но има ед­на прит­ча, ко­я­то ня­как под­ми­на­ва­ме, ко­я­то ня­как не раз­би­ра­ме ­ - прит­ча­та за се­дем­те не­чис­ти ду­ха (вж. Мат. 12:43-45). А то­ва “не­раз­би­ра­не” ве­ро­ят­но ни­как не е слу­чай­но. Не­чис­ти­те ду­хо­ве си­гур­но ня­мат ни­що про­тив да се уми­ля­ва­ме при ми­съл­та, че сме би­ли из­гу­бе­ни, но ето се­га сме се на­ме­ри­ли и ни ос­та­ва са­мо да бла­го­да­рим на Бо­га до края на дни­те си.

Та­зи прит­ча ни раз­к­ри­ва как­во ста­ва с не­чис­ти­те ду­хо­ве, ко­и­то сме про­го­ни­ли от се­бе и от ко­и­то сме прес­та­на­ли да се ин­те­ре­су­ва­ме: ду­хо­ве­те на лъ­жа­та, краж­ба­та, ал­ч­ност­та, блуд­с­т­во­то, пи­ян­с­т­во­то, чре­во­у­го­ди­е­то... ­ - на най-го­ле­ми­те гре­хо­ве, или по-ско­ро на най-лес­но раз­ли­ча­ва­ни­те от по­е­лия по ду­хов­ния път. Спо­ред еван­гел­с­кия текст не­чис­ти­ят дух “из­ли­за от чо­ве­ка, ми­на­ва през без­вод­ни мес­та, тър­сей­ки по­кой, и не на­ми­ра; то­га­ва каз­ва: ще се вър­на в къ­ща­та си, отде­то из­ля­зох” (Мат. 12:44 ).

Връ­ща се и виж­да кол­ко по­ме­те­ни, из­чис­те­ни, под­ре­де­ни сме ста­на­ли, кол­ко бла­го­чес­ти­ви и бди­тел­ни сме, цър­ков­ни, ми­лос­ти­ви, оби­ча­щи всич­ки, раз­го­ва­ря­щи на “ти” с Бо­га... И раз­би­ра, че ня­ма да му е та­ка лес­но да вле­зе в ста­ро­то си оби­та­ли­ще, че вед­на­га ще го раз­поз­на­ем и про­го­ним с Бо­жия по­мощ.

Не­чес­ти­ви­те ду­хо­ве мо­же да са всич­ко дру­го, но не и глу­па­ви, а от та­зи прит­ча ста­ва яс­но, че са и хит­ри, и тър­пе­ли­ви, и сго­вор­ни. Как­во пра­ви на­ши­ят стар поз­най­ник ­ - оти­ва и ви­ка дру­ги се­дем ду­ха, по-зли, по-из­тън­че­ни, по-лу­ка­ви от не­го.

А ние тък­мо сме спе­че­ли­ли и пос­лед­на­та теж­ка бит­ка. След тол­ко­ва съл­зи на по­ка­я­ние, ас­ке­ти­чес­ки под­ви­зи, го­ре­щи мо­лит­ви към Бо­га да ни ук­ре­пи и да ни по­мог­не, най-сет­не страст­та е из­ко­ре­не­на, не­чис­ти­ят дух свър­зан с нея е про­го­нен. Щас­т­ли­ви сме, бла­го­дар­ни, спо­кой­ни, мал­ко по-уве­ре­ни в се­бе си, по-мъд­ри, по-ук­реп­на­ли ду­хов­но. А са­мо ка­то си по­мис­лим как­ви сме би­ли! Сла­ва Бо­гу! Ис­ка ни се на всич­ки да раз­ка­жем, да пот­вър­дим със сви­де­тел­с­т­во­то си кол­ко ве­лик е Бог, кол­ко прав­ди­во е Не­го­во­то Сло­во.

Но в ра­дост­та и еу­фо­ри­я­та заб­ра­вя­ме да се мо­лим, пък и за как­во ли - ­ с нас ве­че всич­ко е на­ред, за­що да до­саж­да­ме на Бо­га, вре­ме е да Му се от­б­ла­го­да­рим, да нап­ра­вим и ние не­що за Не­го: да про­по­вяд­ва­ме, да раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ме Цар­с­т­во­то Бо­жие, да дер­за­ем да се из­пъл­ня­ва во­ля­та Му “как­то на Не­бе­то, та­ка и на зе­мя­та­”... И ето как не­у­сет­но на­соч­ва­ме вни­ма­ни­е­то си на­вън, от­пус­ка­ме се и ду­ша­та ни ос­та­ва без стра­жа, а се­дем­те но­во­дош­ли ду­хо­ве ве­че ни ог­леж­дат за свое оби­та­ли­ще.

Пръв в дейс­т­вие вли­за ду­хът на гор­дост­та. В за­ви­си­мост от на­шия ха­рак­тер и нас­т­ро­е­ние той се прок­рад­ва към нас във вид на са­мо­до­вол­с­т­во и лъс­ти­во ни на­шеп­ва: “са­мо как мъ­жест­ве­но и не-прек­лон­но се спра­вих с гре­хо­ве­те си”; са­мо­на­де­я­ност: “о­ка­за се, че не е чак тол­ко­ва труд­но и сти­га да по­ис­кам - ­ мо­га да се спра­вя”; са­мо­у­ве­ре­ност: “а­ма как съм мо­гъл да жи­вея та­ка ­ - то­ва ни­ко­га ня­ма да се пов­то­ри”.

И ето, че не­у­сет­но ду­хът на гор­дост­та се нас­та­ня­ва в нас. Или пък е за­поч­нал да се про­мък­ва в ду­ша­та ни още с же­ла­ни­е­то да ста­ва­ме сът­руд­ни­ци на Бо­га? Труд­но е да се оп­ре­де­ли. Но но­ви­ят ни оби­та­тел за­поч­ва да ни про­во­ки­ра: та­ка, ина­че... ня­кой път се усе­ща­ме и се сми­ря­ва­ме, друг път но­ме­рът му ми­на­ва. Ду­хът си дейс­т­ва в нас и все по-яв­но за­поч­ва да ни во­ди, вдъх­но­вя­ва ни с “п­рек­рас­ни идеи”, лас­кае ни, ка­то ги осъ­щес­т­вим и та­ка не­у­сет­но, до­ка­то ми­си­о­нер­с­т­ва­ме и раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ме ду­хов­ния си опит, за­поч­ва­ме да се пос­та­вя­ме над дру­ги­те. И с пра­во: та в тях ня­ма ис­тин­с­ко по­ка­я­ние, не зна­ят как да се дър­жат в хра­ма, не зна­ят еле­мен­тар­ни не­ща, хва­щат се за бук­ва­та, все пи­тат, тър­сят за ко­го да се при­ле­пят, за да не пад­на­т...

И ето, че ре­дом с гор­дост­та, в пре­ме­те­на­та ста­ич­ка на ду­ша­та ни се нас­та­ня­ва и не­чис­ти­ят дух на осъж­да­не­то. Ду­ми­те ни ста­ват все по-изоб­ли­чи­тел­ни ­ ни­кой грях не мо­же да ни убег­не, ни­кой с ни­що не мо­же да ни заб­лу­ди, та ние всич­ко то­ва ве­че сме го пре­жи­ве­ли и сме ста­на­ли ис­тин­с­ки ек­с­пер­ти по гре­ха!

Поч­ва­та е ве­че под­гот­ве­на и за не­чис­тия дух на ле­ност­та. Той не бър­за, не ни на­сил­ва, са­мо ус­луж­ли­во ни под­с­каз­ва из­ви­не­ния, за да не оти­дем на бо­гос­лу­же­ние, за на­ру­ше­но­то ни по­ра­ди “за­е­тост” мо­лит­ве­но пра­ви­ло, за не­у­ме­ни­е­то ни да се мо­лим. Слу­же­ни­е­то ние ве­че схва­ща­ме по-ши­ро­ко, м­но­го сме за­е­ти да слу­жим на ближ­ни­те, да ук­ре­пя­ва­ме не­мощ­ни­те, ня­ма­ме вре­ме за са­мо­у­съ­вър­шен­с­т­ва­не, за са­мо­из­с­лед­ва­не ­ - ако са­мо със се­бе си се за­ни­ма­ва­ме, то­ку виж сме се въз­гор­де­ли. Пък и Све­ти­ят Дух на­ли ве­че е в нас, ка­къв е сми­съ­лът да Го при­зо­ва­ва­ме?!

Не­чес­ти­ви­ят лу­кав дух за все­ки на­ми­ра под­хо­дя­що­то оп­рав­да­ние за съ­от­вет­ния мо­мент.

За­поч­ва­ме да усе­ща­ме от вре­ме на вре­ме из­вес­т­на праз­но­та, ох­лад­ня­ва­не, не­о­бяс­ни­ма тре­во­га, но на по­мощ на сво­и­те съб­ра­тя ид­ва и ду­хът на вън­ш­но­то бла­го­чес­тие, на вън­ш­на­та де­я­тел­ност. Все по­ве­че се ан­га­жи­ра­ме с цър­ков­на и со­ци­ал­на дей­ност, ор­га­ни­зи­ра­ме не­що, во­де­ни от въз­ви­ше­ни идеи и доб­ри на­ме­ре­ния. В дейс­т­ви­тел­ност не­чис­ти­ят дух ни тлас­ка ту към ед­но, ту към дру­го на­чи­на­ние, за да от­к­ло­ни вни­ма­ни­е­то ни от воп­ли­те на заг­лу­ше­на­та ни съ­вест. А из­мам­но­то удов­лет­во­ре­ние, та­ка при­съ­що на вън­ш­на­та ак­тив­ност, го­ни и пос­лед­ни­те ос­тан­ки от по­ка­я­ние (ако все още ги има).

В нас се е за­се­лил и не­чис­ти­ят дух на не­раз­ка­я­ни­е­то. Мно­гоб­рой­ни дреб­ни прег­ре­ше­ния без­п­ре­пят­стве­но ми­на­ват пок­рай прис­па­на­та ни съ­вест и ос­та­ват не­раз­ка­я­ни, за по-го­ле­ми­те гре­хо­ве си на­ми­ра­ме оп­рав­да­ние, ста­ва­ме гнев­ли­ви, гру­би, без­сър­деч­ни, до­ри не за­бе­ляз­ва­ме как и ко­го на­ра­ня­ва­ме, ста­ва­ме взис­ка­тел­ни, неб­ла­го­дар­ни и как­ви ли не. Но не за­бе­ляз­ва­ме това и спо­рим, ако ня­кой дръз­не да ни уко­ря­ва.

Оти­ва­ме по оби­чая си на из­по­вед и не зна­ем как­во да ка­жем. Опи­я­не­на­та ни от са­мо­до­вол­с­т­во съ­вест за ни­що не ни изоб­ли­ча­ва. То­га­ва све­ще­ни­кът ще чуе с как­ви тън­кос­ти на ду­хов­ния жи­вот се за­ни­ма­ва­ме, как­ви ус­пе­хи сме пос­тиг­на­ли, кол­ко уси­лия ни е стру­ва­ло. Или пък на­ше­то “сми­ре­но”: “В­сич­ки сме греш­ни!” Ще чуе как всич­ко и всич­ки ни пре­чат да сме иде­ал­ни, но ня­ма да ви­ди съл­зи на по­ка­я­ние.

Ко­га ли е ста­на­ло? Ко­га сме ста­на­ли сту­де­ни и без­жиз­не­ни ка­то ка­мъ­ни? Не сме раз­б­ра­ли. Уж бях­ме тол­ко­ва опит­ни ду­хов­но, а не сме раз­б­ра­ли как сме се от­да­ле­чи­ли от Бо­га и сме ста­на­ли ка­пи­ще на не­чес­ти­ви­те де­мо­ни. Ос­к­вер­ни­ли сме хра­ма на ду­ша­та си, про­го­ни­ли сме Хрис­та от сър­це­то си, тро­пал е на вра­та­та ни, а не сме Го чу­ли. Се­га ис­ка­ме да зап­ла­чем от мъ­ка, да из­ви­ка­ме към Не­го, а от ус­та­та ни не из­ли­за ни­то звук -­ из­гу­би­ли сме спо­соб­ност­та си да се мо­лим. Ли­ши­ли сме се от най-сил­ни­те си оръ­жия: мо­лит­ва­та и по­ка­я­ни­е­то и се­га не зна­ем как да во­ю­ва­ме, а ето, че и Бо­га не мо­жем да при­зо­вем да ни из­ба­ви.

В нас вли­за тър­жес­т­ву­ващ и ду­хът на уни­ни­е­то и от­ча­я­ни­е­то, а от не­го ня­ма спа­се­ние.

Ето как пос­лед­но­то ни със­то­я­ние се оказ­ва по-ло­шо от пър­во­на­чал­но­то (вж. Мат. 12:45). Се­га ве­че спо­кой­но мо­гат да се вър­нат в нас и ду­хо­ве­те на чре­во­у­го­ди­е­то, пи­ян­с­т­во­то, блуд­с­т­во­то, лъ­жа­та, а за­що не и на са­мо­у­бийс­т­во­то - ­ как­во дру­го ни ос­та­ва?

Раз­би­ра се, та­зи схе­ма е ус­лов­на. Жи­во­тът мо­же да ни пред­ло­жи все­въз­мож­ни ва­ри­а­ции на то­ва прос­тич­ко еван­гел­с­ко “и ка­то вля­зат, жи­ве­ят там” (Мат. 12:45). Бог е ми­лос­тив и да­но ни­ко­га не дос­ти­га­ме до то­зи пре­дел на ду­хов­но­то ра­зо­ре­ние!

Ос­та­ват от­к­ри­ти въп­ро­си­те: как да не до­пус­ка­ме пов­тор­но­то вли­за­не на не­чес­ти­ви­те ду­хо­ве в праз­на­та, по­ме­те­на и на­ре­де­на къ­ща на ду­ша­та ни и как­во да пра­вим, ако то­ва ве­че е ста­на­ло.

Не­ка пър­во вни­ма­тел­но да се са­мо­из­с­лед­ва­ме. И да мо­лим Бо­га да ни под­с­ка­же от­го­во­ра.