Начало › Духовен живот › Любовта към ближния ›

ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ВЪЗРАСТНИТЕ ХОРА

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Ик. Павел Гърбов

Старостта е период от човешкия живот, който също има свои особености, налагащи вникване в тях и разбиране, за да се избягват ненужни напрежения в семейството. Струва ми се, че тази част от темата за семейния живот често се пропуска или не є се отделя подобаващо внимание ­ обикновено акцентът пада върху отношенията между съпрузите и възпитанието на децата.

Разбира се, това има своето практическо обяснение ­ предполага се, че старите хора няма какво да бъдат поучавани (още повече от по-младите от тях писатели) ­ че те трябва вече да си знаят всичко, а може би и че дори при добро желание те не биха могли да научат кой знае какво, както изтъква и народната мъдрост: “Каквото си научил на младини е изсечено върху камък, а каквото си научил на старини е написано върху лед”.

Общо взето, принудени сме да се съгласим с тези констатации, поне доколкото се имат предвид някакви знания и умения в различните области на човешката дейност (наука, изкуство, занаяти и т. н.). Разбира се, има и изключения. Но когато говорим за пътя на човека към Бога, за духовно умъдряване и придобиване на християнски нрави, то не бива да “отписваме” старостта като време, в което човек не би могъл да прибави нищо към възприетото в по-млада възраст. Вярно, много по-трудно е на възрастния човек да промени мирогледа, навиците, поведението си, но все пак нека не забравяме, че често Господ оценява не самото постижение, а усилията, вложени за неговото постигане.

Старецът Паисий обръща внимание на една друга полза от старостта, която е много по-често срещана ­ дълбокото смиряване на душата, вследствие на телесната немощ, болестите, съзнанието за преходността на земните удоволствия.

Не можем да не се удивим на Божията премъдрост и човеколюбие, което и чрез естествената немощ на старостта (като последно средство), учи човека на въздържание и на смирение, а известно е от Евангелието, че не ще можем да влезем в Царството небесно, ако не станем смирени като децата. Често в разцвета на силите си ние забравяме, че дарованията, талантите, успехите ни са Божии дарове и приписвайки ги на себе си, издигаме високо глава, изпълвайки се с горделиво мнение за собствената си личност. И тогава урокът по смирение, който старостта ни преподава, се оказва безценен. Случва се, обаче, с намаляването на силите, ума, търпеливостта (често вследствие и на болести) у старите хора, младите да престанат да ги уважават както преди. И ако в миналото старците и стариците във всеки дом все пак са оставали на почит заради това, че са били извор на житейски опит и мъдрост, а и образец на християнска нравственост, то в наши дни често се случва старостта да не е украсена с тези красиви плодове на християнския живот, а обратно ­ младите да имат повече ревност във вярата и стремеж към благочестие. Това много усложнява отношенията вкъщи. И все пак светогорската (а изобщо и християнската) мъдрост, независимо от всичко изисква от по-младите да се отнасят с почтителност и уважение към възрастните хора.

Всеизвестно е, че почитта към родителите е основно положение в Божествения закон. Още преди Моисей да донесе 10-те заповеди, в живота на библейските патриарси виждаме и властта на родителите над децата, и колко високо ценена е бащината благословия. И до днес остава, и до края на времената ще остане непроменимо задължението на децата към баща и майка, а и дядо и баба.

Защо, обаче, виждаме често неразбирателства тъкмо тук, където тесните връзки на роднинството би трябвало да ги изключват? Не само поради лошо (т. е. нехристиянско) възпитание, даже не само и заради т. нар. “конфликт на поколенията”, а нерядко и поради неразумните претенции на възрастните родители към порасналите им деца, които вече сами имат семейства. Явно малцина от свекърите и свекървите, тъстовете и тъщите чуват Господния глас: “ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си” (Марк. 10:7, 8).

Старецът Паисий специално се спира на този важен момент: “Добрият Бог ­ казва той ­ е устроил съпрузите да се свързват помежду си с такъв вид любов, че да изоставят дори и родителите си ­ и мъжът, и жената... с това не искам да кажа да не обичат родителите си, но първо да имат голяма любов помежду си, и след това да обичат родителите си... За разбирателството в семейството много помага това мъжът да обича жена си повече от майка си и въобще от всеки друг свой близък или роднина... Естествено същото трябва да прави и жената”.

И наистина, това се потвърждава от опита. Колко семейства страдат заради постоянното вмешателство, макар и с “най-добри намерения”, на тъщи и свекърви. Толкова, че тази тема отдавна е част от фолклора. И колко много родители, задомявайки децата си, не разбират, че само ако им дадат свобода да избират сами пътя на своето семейство, ще ги привържат много повече към себе си с връзките на любовта. Често “грижовните” родители успяват да наложат волята си в семействата на децата си. Но даже и това да не доведе до разпадането им, идва момент, в който бащите и майките стават дядовци и баби, силите им отслабват и те все повече трябва да се смиряват и да търсят не подчинение, а помощ от децата си. Но ако са ги тормозили много години, учудващо ли е, че понякога порасналите деца се стремят да се освободят не само от “робството” си, но и от самото присъствие на старите? И все пак, нашата вяра и нравственост не бива да се гради върху старозаветното: “Око за око, зъб за зъб”.

Старецът Паисий своевременно ни предупреждава за опасността да сгрешим и заедно с това отново посочва верния път на християнския подвиг: “Много съпрузи ­ констатира той ­ негодуват и излизат от равновесие заради трудностите в семейството, предизвикани от своенравието и недоволството на старците, за които се грижат. Забравят за белите, които самите те са правили, или за капризите и своенравието, което те са проявявали, когато са били деца... Бог допуска да изпитват тези трудности, за да изплатят по някакъв начин своите пакости. Сега е техен ред да застанат в помощ на възрастните си родители и да се грижат, чувствайки благодарност за жертвите, които са правили за тях, когато са били деца. Тези, които не чувстват това задължение към родителите си, ще бъдат съдени от Бога като несправедливи и неблагодарни.

И виждам, че понякога мъките, които имат мнозина светски хора, се дължат и на това, че родителите им са огорчени от тях. Семействата страдат, защото не се грижат за старците си. Когато отвеждат бедната старица или горкия старец и ги изоставят в някой старчески дом, и освен това им вземат имуществото, а старците не могат да се порадват на внучетата си и умират с мъка на сърце, каква благословия ще получат децата им?... Ако децата се поставят на мястото на остарелите си родители, например, снахата се поставя на мястото на свекърва си и размисли: “И аз ще остарея, и един ден ще стана свекърва; бих ли искала снаха ми да не ми обръща внимание?”, тогава няма да съществуват такива проблеми”.

Светогорецът завършва тази тема, утвърждавайки, че “най-голямото наследство за децата е благословията на родителите”.

А това, че и обратното е вярно (т. е. че най-голямото нещастие е родителското проклятие ­ б. а.), той доказва, споделяйки един случай от живота си: “Веднъж един човек дойде в колибата, плачейки: “Отче, майка ми ме прокле. Вкъщи постоянно сме болни, умъчнени, работата ми не върви...” “И ти нещо си съгрешил пред нея, казвам му. Не може майка ти без нищо да те е проклела”. “Да, казва ми, и аз съм виновен...”. “Иди и поискай прошка от майка си!”, казвам му. “Ще отида, отче, казва ми, дай ми благословията си”. “Моята благословия я имаш, казах му, но вземи и благословията на майка си”. Казва ми: “Трудно ще ми даде благословията си”. “Иди и ако не ти я даде, кажи є: “Един Старец ми каза, че и ти ще предадеш душа”. Отиде и майка му го благословила така: “Дете мое, да имаш благословението на Авраам!” Не след дълго дойде на Света Гора с бонбони и локуми. Беше изпълнен с радост. Децата му оздравели, работата му потръгнала добре... Целият му живот се промени и говореше само за духовни неща”.

Старецът заключава: “Колко е прост духовният живот! Ако човек обикне Бога, ако осъзнае великата Му жертва и благодеянията Му и с разсъждение принуждава себе си да подражава на светиите, бързо ще достигне святост. Стига само да се смирява, да чувства своята окаяност и голямата си неблагодарност към Бога... Много хора се измъчват, защото не успяват да се прославят със суетна слава или да забогатеят със суетно богатство. Не помислят, че в другия живот тези неща нито са необходими, нито могат да се пренесат там. Там ще пренесем само делата си, които ще ни осигурят и съответния паспорт за голямото ни и вечно пътуване”.

За да завършим, накрая, след толкова съвети, препоръки и наставления, мисля е редно само да подчертаем, че както светите Отци, така и техните продължители в наше време ­ духоносните старци ­ не ни дават “рецепти”, които буква по буква да се опитваме да прилагаме, а вярна насока и полезен опит ­ мъдрост, просветлена от обитаващата изобилно в тях Божествена благодат. Всичко това трябва да използваме с разум, с молитва (Господ да ни просвети как да се отнесем в нашия конкретен случай), с допитване и благословение от духовния ни отец. А защо не и с молитва към светогорските старци ­ Паисий, Порфирий, Йосиф Исихаст и др., които в наши дни въплътиха в живота си Христовото Евангелие, с добрия подвиг се подвизаваха, пътя свършиха и вярата опазиха (срв. 2 Тим. 4:7) и сега, намирайки се в още по-близко общение с Господа, могат още по-бързо и действено да ходатайстват пред Него за всички, които ги търсят за помощ в многообразните изпитания на съвременния живот.

Молитвите им да имаме! Амин.