УДИВИТЕЛЕН ПРИМЕР ЗА ЛЮБОВ КЪМ ВРАГОВЕТЕ - слово в деня на св. първомъченик и архидякон Стефан

Версия за печат

„С Царски венец се увенча за страданията, които претърпя, първострадалче Стефане. Ти си изобличил иудейското неистовство и си видял своя Спасител отдясно на Отца. Него моли за душите ни” (тропар).

Братя и сестри! Всеки от нас е чувал напътствието на Спасителя: „Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият” (Мат. 10:28). Привързаността към своето тяло, страхът пред смъртта са довеждали и довеждат много души - даже праведни - към съкрушение и падение. Но честваният днес свети архидякон Стефан презрял смъртта: той напълно отхвърлил боязливостта и страха; вярата и надеждата на Господа му дали сили да се увенчае с мъченически подвиг.

Св. Стефан принадлежал към числото на седемте дякони, поставени от апостолите на служение при трапезата на вдовиците (Деян. 6:1-6), и бил най-старши между тях, затова и се нарича архидякон. Неговото име на гръцки означава „венец". Това било удивително съвпадение, защото той получил венеца на първомъченик. Свети евангелист Лука, майстор на художественото слово, с точен израз обрисувал неговия духовен облик: „изпълнен с вяра" (Деян. 6:8). И тази вяра – динамична и творческа, по думите на Спасителя, можела планини да премества. Той бил „изпълнен с вяра и сила, вършел големи чудеса и знамения сред народа" (Деян. 6:8) - качества, присъщи на духовна и високонравствена личност.

По време на неговата последна проповед за Христа в синедриона, присъстващите там видели неговото лице, „като лице на Ангел” (Деян.6:15); след края на тази проповед свети Стефан, бидейки „изпълнен с Дух Светий, като погледна към небето, видя славата Божия, и Иисуса да стои отдясно на Бога” (Деян.7:55). Заради тази си проповед той станал обект на ненавистта на иудеите, които го обвинили в хула към Бога и Мойсей и го пребили с камъни. Преди своята кончина свети Стефан, облян в кръв и изнемогвайки, коленичил и се помолил за своите убийци: „Господи, не зачитай им тоя грях“ (Деян. 7:60).

Братя и сестри, в живота ни не винаги срещаме съчувствие, уважение, благоразположение от страна на заобикалящите ни. Напротив, често се сблъскваме с враждебно отношение, с ненавист, понякога твърде злобна, готова да ни причини всякакви обиди и беди. Как всеки човек се възмущава от такава вражда, особено, ако е незаслужена, какво негодувание се надига в нашите сърца, каква жажда за мъст нерядко се разгаря в нас!

Но не трябва да въздаваме зло за зло, да изтръгваме око за око и зъб за зъб. Това ни е забранено от Христос. Той не само запретил да отмъщаваме на враговете си, но и заповядал да ги обичаме и да се молим за тях. Сам Той се молил за тези, които Го разпнали. Първият мъченик за Христос, чиято памет отбелязваме днес, ни е оставил и първия образец за такава молитва. Ето удивителен пример за любов към враговете, наставляващ ни в това, как да отвръщаме на злобата на нашите врагове - не с мъст, а с молитва за тях, Господ да не им вменява в грях злото, което те ни причиняват.

Лю­бов­та към те­зи, ко­и­то ни обиж­дат, не­на­виж­дат, го­нят и т. н. е плод на мно­го труд над се­бе си от стра­на на хрис­ти­я­ни­на, плод на про­дъл­жи­тел­ни уп­раж­не­ния в де­ла­та на лю­бов­та. За да смек­чим и скло­ним сво­и­те сър­ца към про­ще­ние и лю­бов, тряб­ва да пом­ним, че ис­тин­с­ки­ят наш враг е дя­во­лът, кой­то и хо­ра­та под­буж­да да ни го­нят, и в по­ве­че­то слу­чаи имен­но той е при­чи­на­та за оби­ди­те и при­тес­не­ни­я­та, а не хо­ра­та. Той ни го­ни и обиж­да чрез хо­ра­та, и не­го тряб­ва да не­на­виж­да­ме, а на хо­ра­та да съ­чув­с­т­ва­ме, че ги е под­чи­нил в сла­бост­та им. От дру­га стра­на, трябва да помним, че ако вра­го­ве­те ни ни ос­кър­бя­ват и го­нят, то­ва ста­ва не без Бо­жие до­пу­ще­ние; те се явя­ват ка­то бич, с кой­то Бог ни на­каз­ва или вра­зу­мя­ва.

„Вра­го­ве­те ни сми­ря­ват и уни­що­жа­ват гор­дост­та, тщес­ла­ви­е­то и са­мом­не­ни­е­то ни - пи­ше св. Ти­хон За­дон­с­ки; – по­ма­гат ни да поз­на­ем са­ми­те се­бе си и на­ши­те не­мо­щи, под­тик­ват ни към усър­д­на мо­лит­ва. И тъй, ма­кар те са­ми­те да ни прес­лед­ват, ни обо­га­тя­ват с ду­шев­ни бла­га, ко­га­то ние по­беж­да­ва­ме тях­на­та зло­ба с лю­бов­та си… За­то­ва тряб­ва да оби­ча­ме вра­го­ве­те си, а не да се гне­вим сре­щу тях, за­що­то ма­кар те и да ня­мат доб­ри на­ме­ре­ния ка­то враж­ду­ват про­тив нас, по то­зи на­чин ни пра­вят доб­ро. Та­ка на оне­зи, ко­и­то оби­чат Бо­га и спо­ред Не­го­ва­та за­по­вед оби­чат вра­го­ве­те си „всич­ко им съ­дейс­т­ва към доб­ро” (Рим. 8:28).

Ос­нов­но сред­с­т­во за съп­ро­тив­ле­ние на зло­то в све­та е мо­лит­ва­та към Бо­га. Ние се мо­лим за ду­хов­но из­ме­не­ние на на­ши­те вра­го­ве, но са­мо Бог мо­же да из­ме­ни тех­ни­те сър­ца. Тряб­ва да пом­ним, че Той е не са­мо наш Бог и Отец, но та­ка съ­що Бог и Отец и на на­ши­те вра­го­ве. От дру­га стра­на на­ша­та мо­лит­ва спо­соб­с­т­ва за из­ме­не­ни­е­то не са­мо на на­ши­те вра­го­ве. Бла­го­дат­та на Све­тия Дух бла­гот­вор­но из­ме­ня и нас са­ми­те, за­що­то на­ши­те глав­ни вра­го­ве – то­ва не са дру­ги­те хо­ра, а на­ши­те соб­с­т­ве­ни страс­ти, ко­и­то из­ли­зат от на­ши­те сър­ца.

Светата Църква изисква от нас да се борим със страстите си, да разпъваме плътта си на духовен кръст. Носейки този кръст, с търпение и благодарност да благодарим на Бога за всичко, което ни изпраща - и добро, и зло. Духовният подвиг се състои още в това, да имаме същата пламенна вяра и ревност по Бога, каквато имал свети Стефан. И, накрая, трябва да се стремим да възпитаме в себе си всеопрощаваща любов към всеки човек. Такъв подвиг очаква от нас светата Църква.Затова тя въздига пред нашия духовен взор величествения подвиг на свети Стефан като добър пример за подражание. Амин.