СЛУЖБАТА „ДВАНАДЕСЕТТЕ ЕВАНГЕЛИЯ” НА СТРАСТНИЯ ЧЕТВЪРТЪК

Версия за печат

Вечерта или късно през нощта на Страстния четвъртък се чете разказа за последната среща на Господ Иисус Христос със Своите ученици около пасхалната трапеза и за страшната нощ, прекарана самотно от Него в Гетсиманската градина в очакване на смъртта, разказа за Неговото разпятие и за Неговата смърт…

Пред нас преминава картината на това, което станало със Спасителя, поради любовта Му към нас; Той би могъл да избегне всичко това, ако само бе отстъпил, ако само бе поискал да спаси Себе Си и да не довърши това дело, заради което Той дошъл!.. Разбира се, тогава Той не би бил Този, Който на практика е бил; Той не би бил въплътената Божествена любов, Той не би бил наш Спасител; но колко скъпо струва любовта!

Христос прекарва една страшна нощ лице в лице с идващата смърт; и Той се бори с тази смърт, която идва върху Него неумолимо, както се бори човек пред смъртта. Но обикновено човек просто беззащитно умира; тук станало нещо по-трагично.

На Своите ученици Христос преди това е казал: Никой не взема от Мене живота – Аз свободно го отдавам… И ето Той свободно, но с какъв ужас го отдавал… Първият път Той се молил на Отца: Отче! Ако може това да Ме отмине – да отмине!.. и се борил. И вторият път Той се молил: Отче! Ако не може да Ме отмине тази чаша – нека бъде… И едва на третия път, след нова борба, Той могъл да каже: Да бъде Твоята воля…

Ние трябва да се замислим над това: на нас винаги - или често – ни се струва, че Му е било лесно да отдаде Своя живот, бидейки Бог, станал човек: но Той, нашият Спасител, Христос, умира като Човек: не със Своето безсмъртно Божество, а със Своето човечество, с живото, истинско човешко тяло…

И след това ние виждаме разпъването: как Го убивали с бавна смърт и как Той, без една дума на упрек, се отдал на мъката. Единствените думи, отправени от Него към Отца за мъчителите, били: Отче, прости им – те не знаят, какво правят…
Ето на какво трябва да се научим: пред лицето на гоненията, пред лицето на униженията, пред лицето на обидите – пред хилядите неща, които далеко-далеко отстоят от самата мисъл за смъртта, ние трябва да погледнем човека, който ни обижда, унижава, иска да ни унищожи и да се обърнем с душа към Бога, и да кажем: Отче, прости им: те не знаят, какво правят, те не разбират смисъла на нещата…

Превод: Прот. Йоан Карамихалев