БОЖЕСТВЕНО НАЧАЛО И ТРАГЕДИЯ НА КУЛТУРАТА


Свикнали сме да наричаме “култура” всички творчески изяви на човешката личност. Днес под този етикет минава каква ли не пошлост, представена на сцената, на екрана, в изложбените зали, в литературата. Самозвани “творци” се изживяват като съвестта на нацията и духовни водачи. Укоряват ни в бездуховност, ако не харесваме и отхвърляме художественото пресъздаване на всички форми на насилие и откровената порнография, които ни се предлагат при т. нар. “културни прояви”. Оплакват се, че театралните и изложбени зали са полупразни и си обясняват това с ниската култура на народа.
За съжаление, съвременните културни деятели си дават сметка за силата на въздействие на изкуството, което създават, но не и за това какъв дух ги вдъхновява и какви ще са последствията от това влияние. Те имат самочувствието на духовни водачи, но едва ли се чувстват отговорни за това в каква посока ни водят.
С какво се измерва културата на дадена личност или общество?
Нека се опитаме да си отговорим на тези въпроси, преди да се впускаме да определяме нивото на личната си култура и тази на нашия народ.
Културата е цялата съвкупност от материални и духовни ценности, които са резултат от историческото развитие на човечеството или на дадена личност в частност. Всяка епоха, всяка страна, всеки град, общност, личност имат своя специфична култура. Тя като резултат от човешката творческа дейност е пряко свързана с духовно-нравственото състояние на човека, затова по културата на дадена личност или общество можем да съдим за степента на духовното му развитие и морално-нравственото му състояние.
За православното религиозно съзнание културата е елемент от божествения замисъл за човека и творението, който е: достигане на богоподобие на сътворения по Божий образ човек и есхатологическо възсъединяване на осветеното творение с Бога чрез посредническата роля на човека. За нас въпросът за същността на културата, нейния смисъл, назначение и цел може да намери своето разрешение само в контекста на християнската антропология. Свещ. Писание ни разкрива ясно генезиса, историята и божественото назначение на човека, а оттук лесно можем да разберем и висшия смисъл, божествения замисъл на културата.
Културата като продукт на човешката дейност възниква от момента на сътворението на човека. Човекът е венецът на тварната природа и същевременно е носител на божествената искрица, на Духа Божий. Той е създаден по Божий образ и е призван да развива божественото начало в себе си до постигане на богоподобие. Богоподобието е целта на човешкия живот, а то се осъществява посредством синергизма, т. е. съдействието на Божията благодат и съзнателните целенасочени усилия на човека.
В богообщението човек “черпи” божествена благодат, като упражнява ума си в молитва, укрепва волята си в добродетелта и изпълва сърцето си с любов към Бога. А чрез творческата си дейност, според божествения замисъл, следва да “привнася” тази духовност в материалния свят, като реализира боговдъхновените си идеи и преподава Божията любов чрез делата си.
Като същество съсредоточаващо в себе си земното и небесното, тварното и божественото, човек трябва да е проводник на Божията благодат към по-ниско стоящите в йерархията творения, да освещава света и разпространява Царството Божие по земята.
Човекът е определен и да възнася слава и благодарение от името на цялото творение към Твореца, за да стане връзката между Бога и творението двустранна и взаимна. В този процес културата би следвало да е продуктът, плодовете от това мистично възсъединяване на човека с Бога.
От друга страна, културата не само отразява степента на духовно развитие на онзи, който я създава, но и сама е, така да се каже, “действащо лице” в този процес на развитие. Чрез непосредственото въздействие, което оказва върху хората като потребители на културни ценности, тя би трябвало да ги подпомага в техните целенасочени усилия към богоуподобяване.
Например една картина, музикално произведение, сграда или градина не само, че са израз на духовното състояние на своя автор, но същевременно влияят и на духовното състояние на онези, които ги съзерцават. Следователно, ако една картина, мелодия, писание и всичко, сътворено с Божието благословение, по Божие вдъхновение и за Божия слава, въздейства положително на “потребителите” на тази културна ценност и ги приближава към Бога и висшето им назначение, то едно произведение, чийто вдъхновител е духът на развалата, не само изразява падението на своя автор, но и въздейства пагубно на онези, които се докосват до него.
Вместо да облагородява, извисява и вдъхновява за добродетелност, псевдокултурата флиртува с човешката похот, агресия, сладострастие и ги подхранва, за да се развиват. Вместо да напомня за Твореца, да дава израз на божественото в човека и да подтиква към богообщение, псевдокултурата декларира греха, излага го на показ не за да го изобличи и отхвърли, както сама ни уверява, а за да го узакони под името “култура”, “изкуство”, “духовност”.
От гледна точка на божествения замисъл, няма място за разделение на културата на духовна и материална. Той предвиждаше хармонично единство на всичко в Духа. Но разривът между плътското и духовното начало в човека дава отражение и върху плодовете на човешката творческа дейност.
Съвременният човек в следствие на разделението на труда, автоматизацията и механизацията сякаш губи връзка с продукта и потребителя на своя труд, а оттук и пряката си отговорност за резултатите от своята дейност. Трудно може да се каже за някое изделие на съвременната промишленост, от кого точно е създадено, а още по-малко, че е направено с любов, че някой е “вложил душата си в него”. В резултат на това се храним с храна, отгледана и приготвена без в това да е вложена любов; носим конфекция, ушита без любов; живеем в жилища, направени от никой за никой, в сгради, в чиито темели не е вградена ничия душа. Цялата ни т. нар. материална култура е ужасяващо материална, ужасяващо безлична, бездушна и, разбира се, бездуховна.
И така: съвременната ни цивилизация оставя място за лично творчество и вдъхновение само на полето на изкуството. Друг е въпросът от какъв дух е вдъхновено то. Защото, ако едно изкуство не е вдъхновено от Бога, е вдъхновено от други духове и работи за техните цели. А обиталище и оръдие на Светия Дух може да бъде само искрено вярващ и чист човек, който е в непрестанно богообщение.
Културата в наше време до такава степен се е секуларизирала, че без да губи огромното си значение за развитието на човешкия род, почти безвъзвратно се е отклонила от високото си назначение. Секуларизацията е трагически процес, който води към деградация на цивилизацията, до все по-нарастваща бездуховност и обрича човечеството на разложение и есхатологическа смърт. Единственото спасение е в благодатното възстановяване на човешката личност в Христа.
Това е спасителната формула и за съвременната култура в най-общ смисъл. Човек трябва да се стреми да осъществява висшия смисъл на своето битие и, ако той е в участието му в божествения живот, то културата трябва да отразява този стремеж и да подпомага човека в осъществяването на висшите му цели.
Бог е висшето благо, към което би трябвало да се стреми по природа всеки човек. Той е и неизчерпаемият източник на благодатни сили и вдъхновение за всяка човешка проява. Цялата ни творческа дейност трябва да бъде боговдъхновена и за целите на Божието домостроителство: от грижата за зеленчуковата градина до славенето на Бога. Всяко човешко действие трябва да е свещено-действие и бого-служение. Когато прави нещо, човек трябва да има ясното съзнание и отговорността що за дух влага в своето дело и какво въздействие ще произведе чрез него. И понеже не можем да знаем това, не можем да сме сигурни, трябва да се молим. Трябва да просим Божието благословение и водителство във всичките си дела.
Творческите сили у човека могат да се проявяват не само в изкуството, науката, литературата, а и във физическата работа. Когато работим с любов, като дар на Божия олтар, като бого-служение, ще освещаваме и себе си с труда си, и света около нас. А нали в това е висшето ни назначение!