Пътят на зрелостта

Версия за печат

Изп­ра­вен пред “не­ог­ра­ни­че­ни­те” въз­мож­нос­ти на съв­ре­мен­ния  тех­но­ло­ги­чен век, мо­дер­ни­ят чо­век про­дъл­жа­ва да се из­мъч­ва от страх, без­по­койс­т­во и тре­вож­ност. Те осо­бе­но се от­к­ро­я­ват в на­рас­т­ва­ща­та пот­реб­ност от га­ран­ции за си­гур­ност­та. Във  вън­шен об­щес­т­вен план ка­то при­мер мо­гат да ни пос­лу­жат все по-се­ри­оз­ни­те мер­ки сре­щу те­ро­риз­ма. Вът­реш­ни­ят свят на чо­ве­ка съ­що се е пре­вър­нал в ед­на мал­ка по­ли­цейс­ка дър­жа­ва. За­щит­ни ме­ха­низ­ми оси­гу­ря­ват гра­ни­ци­те меж­ду емо­ци­о­нал­ния, съз­на­тел­ния и во­ле­вия ас­пект на чо­веш­ка­та ду­шев­ност и въз­п­ре­пят­с­т­ват пос­ти­га­не­то на ця­лос­т­ност, ко­е­то е ос­нов­на ха­рак­те­рис­ти­ка в лич­нос­т­но­то израс­т­ва­не.

Мо­дер­на­та пси­хо­ло­гия из­ве­де на пре­ден план не­об­хо­ди­мост­та от раз­ви­тие и ре­а­ли­за­ция на вът­реш­ния по­тен­ци­ал на лич­ност­та. Ха­рак­те­рис­ти­ки­те, оп­ре­де­ля­щи лич­нос­т­на­та зря­лост, спо­ред  Г. Ол­порт са: доб­ро са­мо­чув­с­т­вие (са­мо­о­съз­на­ва­не), топ­ло от­но­ше­ние към дру­ги­те, чув­с­т­во за емо­ци­о­нал­на бе­зо­пас­ност,  ре­а­лис­тич­но въз­при­е­ма­не на са­мия се­бе си и на­ли­чие на ин­тег­ри­ра­ща жи­тейс­ка фи­ло­со­фия. Спо­ред Е. Фром зре­лост­та се ха­рак­те­ри­зи­ра с чув­с­т­во на при­над­леж­ност, лю­бов, твор­чес­т­во и не­за­ви­си­мост, соб­с­т­ве­на иден­тич­ност. В. Фран­къл оп­ре­де­ля зре­лост­та на лич­ност­та чрез при­до­би­ва­нето на сми­съл на съ­щес­т­ву­ва­не­то, а ди­на­ми­ка­та в лич­нос­т­но­то из­рас­т­ва­не ­ ка­то при­е­ма­не на сво­бо­да и от­го­вор­нос­ти.

По-на­та­тъш­но ос­мис­ля­не  на про­це­са на дос­ти­га­не на лич­нос­т­на зря­лост е въз­мож­но в пер­с­пек­ти­ва­та на хрис­ти­ян­с­ка­та ан­тро­по­ло­гия, спо­ред ко­я­то съв­куп­ност­та от вън­ш­ни­те ат­ри­бу­ти не е адек­ват­но на лич­ност­та, и най-важ­но­то, ней­но­то раз­ви­тие пред­с­тав­ля­ва ди­а­лог меж­ду Тво­ре­ца и тво­ре­ни­е­то в пер­с­пек­ти­ва­та на ед­на  “си­нер­гия на съ­дейс­т­ви­е­то” меж­ду чо­ве­ка и Бо­жия про­ми­съл за не­го.

Пред­наз­на­че­ние на чо­ве­ка, спо­ред св. Гри­го­рий Ни­сийс­ки не е да ос­та­ва в за­ро­диш и цел­та на на­ша­та при­ро­да не е мла­ден­чес­ко­то със­то­я­ние, ни­то след­ва­щи­те въз­рас­ти, в ко­и­то пос­ле­до­ва­тел­но се об­ли­ча­ме, но то­ва са са­мо час­ти от пъ­тя, а цел и пре­дел е въз­с­та­но­вя­ва­не­то на пър­во­на­чал­но­то със­то­я­ние. 

Имен­но в кон­тек­с­та на хрис­ти­ян­с­ка­та ан­т­ро­по­ло­гия раз­ви­ти­е­то на лич­ност­та не е са­мо­цел­но раз­к­ри­ва­не на пъл­ния по­тен­ци­ал на лич­ност­та, т. е. раз­ви­тие по хо­ри­зон­тал­на­та плос­кост  на све­та, на вре­мен­но­то, а про­цес на въз­с­та­но­вя­ва­не на пов­ре­де­на­та от гре­ха чо­веш­ка при­ро­да в пер­с­пек­ти­ва­та на веч­ност­та. 

Та­зи идея с осо­бе­на си­ла проз­ву­ча­ва в бо­гос­лу­жеб­ни­те пос­ле­до­ва­ния и мо­лит­ве­ни тек­с­то­ве през пе­ри­о­да на Ве­ли­кия пост. 

То­ва е вре­ме на по­ка­я­ние, ко­га­то век­то­рът на на­ша­та оцен­ка се об­ръ­ща на­вът­ре. Лич­ни­ят акт на по­ка­я­ние е и пър­ва­та стъп­ка по пъ­тя към зре­лост­та.

“Гос­по­ди, да­й ми да виж­дам сво­и­те прег­ре­ше­ния и да не осъж­дам ближ­ни­я” ежед­нев­но от­п­ра­вя­ме сър­деч­на­та мо­лит­ва на св. Еф­рем Си­рин през Ве­ли­кия пост.

“Х­рис­ти­я­ни­те са длъж­ни да се ста­ра­ят ни­ко­го да не осъж­дат ­ ни­то яв­на­та блуд­ни­ца, ни­то греш­ни­ка, ни­то без­чин­ни­ка, от ни­ко­го да не се гну­сят и да не пра­вят раз­ли­ка меж­ду хо­ра­та” (преп. Ма­ка­рий).

В под­к­ре­па на  не­об­хо­ди­мост­та от са­мо­поз­на­ние и не­о­съж­да­не на дру­гия го­во­рят и пси­хо­ло­ги­чес­ки­те из­с­лед­ва­ния. В тях се опис­ва ин­те­ре­сен за­щи­тен ме­ха­ни­зъм, из­вес­тен ка­то про­ек­ция. Ка­то от­каз­ва­ме да от­к­ри­ем сво­и­те сла­бос­ти, ние най-чес­то ги при­пис­ва­ме на дру­ги­те. В прак­ти­ка­та на ду­хов­ния жи­вот се за­бе­ляз­ва, че то­ва, за ко­е­то сме осъ­ди­ли дру­ги­те, ско­ро се про­я­вя­ва в нас. 

“С­т­ра­ху­вай се от на­ви­ци­те по­ве­че от вра­го­ве. Ко­га­то да­ваш на нуж­да­е­щи­те се, не­ка ра­дост­та на тво­е­то ли­це из­п­ре­вар­ва тво­е­то де­ло. С бол­ни­те бо­ле­ду­вай, с греш­ни­ци­те про­ли­вай съл­зи. Не изоб­ли­ча­вай, раз­п­рос­т­ри дре­ха­та си над пад­на­лия и го пок­рий с нея. Ако не си ми­рот­во­рец, не бъ­ди по­не лю­би­тел на ме­те­жа” (св. Иса­ак Си­рин).

Кол­ко­то и не­ви­нен и ни­що­жен да ни се виж­да, на­ви­кът мо­же да се вко­ре­ни и да ста­не вто­ра при­ро­да на чо­ве­ка. Та­ка мо­же да се ока­жем под­ме­не­ни, двой­ни­ци на са­ми­те се­бе си. На­ви­кът съз­да­ва за­ви­си­мост, за­ви­си­мост­та ни под­х­вър­ля в роб­с­т­во. Вът­ре в нас се по­я­вя­ва гос­по­дар, на ко­го­то ако не при­на­ся­ме жер­т­ва ­ не мо­жем да съ­щес­т­ву­ва­ме. Ана­лог на то­зи факт от­к­ри­ва­ме в пси­хо­ло­ги­чес­ка­та  кон­цеп­ция за “съ­за­ви­си­мост­та”. То­ва е слож­на пос­ле­до­ва­тел­ност от по­ве­ден­чес­ки ре­ак­ции, същ­ност­та на ко­я­то се свеж­да до то­ва, че чо­ве­кът се оказ­ва без­си­лен да жи­вее без не­що, ко­е­то в край­на смет­ка не е свойс­т­ве­но на из­на­чал­на­та при­ро­да. Той ус­трой­ва жи­во­та си, из­хож­дай­ки от то­ва, ко­е­то изис­к­ва обек­тът на съ­за­ви­си­мост­та. Тук яс­но се от­кро­я­ва гре­хът на идо­ло­пок­лон­ни­чес­т­во­то.

На та­зи двой­с­т­веност и под­мя­на се про­ти­во­пос­та­вя ис­к­ре­на­та, дръз­но­ве­на и от­к­ри­та прос­то­та, за ко­я­то го­во­рят от­ци­те. Тя е она­зи вът­реш­на съб­ра­ност, ця­лос­т­ност и ин­тег­ри­ра­ност.  Тук имен­но се от­к­ри­ва “рас­те­жът”. То­ва е прос­то­та­та на уве­ре­на­та и спо­кой­на от­к­ри­тост, ко­га­то  не е не­об­хо­ди­мо да се скри­ва ни­що, из­лиш­но е да се из­к­ри­вя­ва. 

Как да я пос­тиг­нем? 

Св. Йо­ан Зла­то­уст пи­ше, че не е дос­та­тъч­но са­мо чо­веш­ко­то уси­лие, ако ня­ма по­мощ сви­ше. И още ­ ня­ма пол­за от по­мощ­та сви­ше, ако лип­с­ва лич­но уси­лие. От две­те се из­п­ли­та доб­ро­де­тел­та.

На пъ­тя на ду­хов­но­то съз­ря­ва­не се из­п­ра­вя­ме и сре­щу един от най-го­ле­ми­те си вра­го­ве ­ стра­ха. Той има мно­го ли­ца.  Съв­ре­мен­ни­ят свят е съз­дал ця­ла ин­дус­т­рия, ко­я­то се зах­ран­ва от чо­веш­кия страх от за­гу­ба на иму­щес­т­во, ра­бо­та, по­ло­же­ние, връз­ки, здра­ве. Мо­дер­ни­ят чо­век гъл­та ха­по­ве за то­нус, за от­пус­ка­не, за зас­пи­ва­не, за от­с­лаб­ва­не или за натруп­ва­не на мус­кул­на ма­са, при­е­ма ан­ти­деп­ре­сан­ти и сти­му­ла­то­ри и всич­ко то­ва пра­ви, за да се пре­бо­ри с на­рас­т­ва­ща­та тре­во­га и страх. Зад мно­гоб­рой­ни­те ли­ца на стра­ха стои чес­то дъл­бо­ко по­тис­на­то­то и не­съз­на­ва­но чув­с­т­во за от­да­ле­ча­ва­не от Бо­га. То вле­че след се­бе си без­на­деж­д­ност­та, пре­диз­ви­ка­на от опус­то­ща­ва­що­то раз­би­ра­не за ог­ра­ни­че­ност­та на чо­веш­ко­то съ­щес­т­ву­ва­не от смърт­та.

Дейс­т­ви­тел­но­то, а не илю­зор­но ос­во­бож­да­ва­не от стра­ха, е свър­за­но със стра­ха Бо­жий, ро­ден в коп­не­жа по Бо­га, кой­то пра­ви ду­ша­та сво­бод­на, пъл­на с лю­бов и бо­жес­т­ве­но поз­на­ние, спо­ред преп. Ни­ки­та Сти­фат. Стра­хът, кой­то ле­жи в глъ­би­ни­те на лич­ност­та, е по­до­бен на ре­шет­ка над без­д­на, ко­я­то пред­паз­ва от про­па­да­не, но и въз­п­ре­пят­с­т­ва про­ник­ва­не­то на лъ­ча на лю­бов­та в глъ­би­на­та на на­ше­то не­съз­на­тел­но. Зре­лост­та се ха­рак­те­ри­зи­ра имен­но с то­ва, че стра­хът из­чез­ва пос­ред­с­т­вом не­го­во­то при­е­ма­не и пре­об­ра­зя­ва­не. Енер­ги­я­та на тре­во­га­та се прев­ръ­ща в из­точ­ник на сми­ре­ни­е­то, твор­чес­т­во­то, ми­ло­сър­ди­е­то. 

Спо­ред пси­хо­а­на­ли­за­та ха­рак­те­рът на чо­ве­ка пред­с­тав­ля­ва сис­те­ма от за­щит­ни ме­ха­низ­ми, пред­наз­на­че­ни за съх­ра­ня­ва­не на чо­ве­ка и пред­паз­ва­не от осъз­на­ва­не на соб­с­т­ве­на­та смър­т­ност.

Стра­хът е наш не­из­ме­нен спът­ник през най-уязвимия пе­ри­од ­ дет­с­т­во­то ­ ние се упо­ва­ва­ме на близ­ки­те си, в про­ти­вен слу­чай не бих­ме мог­ли да жи­ве­ем. Как­во се случ­ва в та­ка на­ре­че­на­та “т­руд­на въз­раст”? Под­рас­т­ва­щи­ят за­поч­ва да се упо­ва­ва на се­бе си и кол­ко­то по­ве­че се стра­ху­ва, тол­ко­ва по-из­ра­зе­на е не­го­ва­та за­щи­та. А за­щи­та­та и фор­ми­ра­не­то на ха­рак­те­ра се из­ра­зя­ват най-чес­то с аг­ре­сия, на­со­че­на сре­щу те­зи, ко­и­то мо­гат да по­мог­нат. За­щи­та­та ка­то са­мо­ут­вър­ж­да­ва­не мо­же съ­що да се про­я­вя­ва чрез съз­да­ва­не­то на ми­ра­жи, от ко­и­то лич­ност­та не мо­же да се ос­во­бо­ди и я прес­лед­ват през це­лия   жи­вот. Как­ви са те­зи ми­ра­жи? Ка­ри­е­ра и култ към удо­вол­с­т­ви­е­то, тщеслав­но са­мо­лю­бие или бяг­ст­во в из­кус­т­ве­но съз­да­ден свят на нар­ко­тич­ни ха­лю­ци­на­ции или “вир­ту­ал­на ре­ал­ност”. При ця­ло­то им раз­но­об­ра­зие те мо­гат да бъ­дат све­де­ни до две ха­рак­те­рис­ти­ки ­ из­мам­ни са и край­ни. Лъ­жов­ност­та на ми­ра­жа мо­же да се по­ка­же пос­ред­с­т­вом въз­мож­ност­та за пов­то­ре­ние на кар­ти­на­та, а в ис­тин­с­кия жи­вот все­ки миг е не­пов­то­рим. Ка­то се от­да­ва­ме на по­ред­на­та лю­бов­на аван­тю­ра или включ­ва­ме от­но­во ком­пю­тър­на­та иг­ра, ние се на­ми­ра­ме в съз­на­тел­на или не­съз­на­тел­на са­мо­из­ма­ма. Пъ­тят към зре­лост­та е път към ре­ал­ност­та. Ре­ал­ност­та ка­то да­де­ност, а не към све­та, в кой­то на нас ни е уют­но. За­да­де­на­та от Тво­ре­ца ре­ал­ност е без­к­рай­на имен­но за­що­то е вко­ре­не­на в Не­го.

Под­дър­жай­ки те­за­та, че стра­хът въз­п­ре­пят­ства дос­ти­га­не­то на зре­лост­та, ние мо­жем да от­к­ри­ем не­го­ви­те ли­ца, как­то в об­се­бе­ни­те от пе­чал­би­те биз­нес­ме­ни и пристрас­те­ни­те към мо­да­та, та­ка и във влас­то­лю­би­ви­те “к­ня­зе на све­та” и те­ро­рис­ти­те. Об­що­то по­меж­ду им е нес­по­соб­ност­та да по­не­сат сво­бо­да­та на без­с­т­раш­но­то би­тие, да прис­тъп­ват  сво­бод­но и сме­ло. Те са­ми се оса­ка­тя­ват, ка­то ам­пу­ти­рат соб­с­т­ве­ни­те си чле­но­ве  и на тях­но мяс­то пос­та­вят из­кус­т­ве­ни. Тех­ни­те па­те­ри­ци са мо­бил­ни­те те­ле­фо­ни, пре­да­ни­те ви­ко­ве на фа­на­ти­ци­те, смет­ки­те в бан­ка­та, мус­ку­ли­те или бу­тил­ка­та ал­ко­хол. Всич­ко, ко­е­то им по­ма­га да заб­ра­вят осъ­щес­т­вя­ва­не­то и пред­наз­на­че­ни­е­то си ка­то бо­го­по­доб­но тво­ре­ние.

Под­х­ран­ва­ни­те илю­зии се вко­ре­ня­ват и ста­ват урод­ли­ви из­рас­тъ­ци на ду­ша­та ­ страс­ти. Впос­лед­с­т­вие, при­до­би­вай­ки плът­ност, се офор­мят ка­то чер­ти на ха­рак­те­ра, от ко­и­то стра­да­ме са­ми­те ние и об­к­ръ­жа­ва­щи­те ни, то­ва са т. нар. пси­хо­па­тии.

Чес­то пре­ми­на­ва­ме жи­во­та си об­к­ръ­же­ни от мъг­ла­та на илю­зи­и­те и инер­ци­я­та на ру­ти­на­та. То­ва в ня­ка­къв сми­съл ни съх­ра­ня­ва, но и въз­п­ре­пят­с­т­ва да ос­мис­лим соб­с­т­ве­но­то си съ­щес­т­ву­ва­не в кон­тек­с­та на веч­ност­та.

Не­го­ва­та цел е съ­вър­шен­с­т­во­то, към ко­е­то ни  во­ди Бо­жият об­раз в нас чрез бо­го­у­по­до­бя­ва­не. “Чо­ве­кът би бил съ­вър­шен, ако не­го­ва­та при­ро­да не бе пов­ре­де­на от зло­то. Вле­че­ни­е­то към страс­т­но­то и жи­во­тин­с­ко­то още с раж­да­не­то въз­п­ре­пят­с­т­ва про­си­я­ва­не­то на Бо­жия об­раз от съз­да­ни­е­то, но той пос­ле­до­ва­тел­но из­веж­да чо­веш­ка­та ду­ша от ве­щес­т­ве­но­то и жи­во­тин­с­ко­то и я во­ди към съ­вър­шен­с­т­во.” Още спо­ред апос­то­ла това означава да съб­ле­чем вет­хия чо­век и да се об­ле­чем в но­вия, об­но­вен об­раз на Съз­да­те­ля (срв. Кол. 3:9-10). Ка­то сва­ля­ме илю­зор­ни­те за­щи­ти и ка­то въз­ла­га­ме ця­ла­та си на­деж­да на То­зи, Кой­то “със смърт смърт­та по­тъп­ка и на тия, ко­и­то са в гро­бо­ве­те, жи­вот по­да­ри”, ние се доб­ли­жа­ва­ме до със­то­я­ни­е­то, за ко­е­то го­во­ри апос­то­лът: “Ве­че не аз жи­вея, а Хрис­тос жи­вее в ме­не” (Гал. 2: 20).