ЛАЗАРОВА СЪБОТА

Версия за печат

Малко преди Сво­ите кръ­ст­ни стра­да­ния Гос­под осъ­ще­ст­вил ед­но от най-уди­ви­тел­ните чу­деса. Намирайки се от тази ст­ра­на на Йор­да­н, Гос­под чул тъжната вест за те­жката болест на Своя приятел Ла­за­р, род­ния бра­т на Мар­та и Ма­рия. Гос­под обичал това семейство и дъл­бо­ко се опе­ча­лил­ от тази вес­т.

Ето как опи­с­ва това съ­би­тие еван­ге­лист Йо­ан Бо­го­слов: „Ко­гато чу, че е бо­лен, престоя два дни в мястото, дето се намираше... Ла­зар умря; ала се ра­двам за вас, че Ме ­нямаше там, та да повя­р­вате” (Ин. 11: 6–7, 14–15).

Като дошъл, Иисус уз­нал, че Ла­зар вече че­ти­ри дни е в гро­ба. То­гава Гос­под заповядал да от­ва­лят ка­мъка, с кой­то бил затрупан входа към пе­щер­ния гроб, и, като вдигнал очи към небето и от­дал хва­ла на Бо­га, гръм­ко ка­зал: „Ла­за­ре, излез вън!” И излязъл умрелият, омотан с по­гребал­ни повивки. „Тогава мнозина от иудеите, които бяха дошли при Ма­рия и ви­дяха, що с­то­ри Иисус, повя­р­ваха в Не­го. А някои от тях отидоха при фа­ри­сеите и им разправиха, що стори Иисус” (Ин. 11:45–46).

Свe­ти еван­ге­лист Йо­ан Бо­го­слов посочва целта, с коя­то Гос­под въз­кресява­ пра­вед­ния Ла­за­р. За нея говори Иисус Хри­стос, об­ръ­щайки се към сво­ите уче­ници: „Та да повярвате” (Ин. 11:15).

Ос­тана­ло съ­всем ма­лко вре­ме до стра­да­ни­ята, уни­же­нията и смърт­та на Спа­си­те­ля. И затова пред­став­янето на Божията си­ла в чу­дес­ното въз­кре­се­ние на Ла­за­р, както и славното Пре­об­ра­жение на планината Та­вор, би­ло при­зва­но да по­могне на уче­ниците да запазят вя­рата си по вре­ме на страш­ните дни на Господните стра­да­ния, ко­ито­ вече се при­бли­жа­вали. Станали сви­де­те­ли на това чу­до, апо­сто­лите трябвало да разберат, че въэз­хо­ж­да­нето на Божия Си­н на Гол­гота, Неговите мъ­ки и смърт би­ли доб­ро­вол­ни.

Въз­кре­се­нието на Ла­за­р е един от най-сил­ните и въл­нува­щи мо­мен­ти в Еван­гел­ската ис­то­рия. Ка­кво още е нуж­но, за да повярват в Бо­же­ст­вен­ото все­мо­гъ­ще­ст­во на Хри­ста Спа­си­те­ля, Кой­то вър­нал към живота по­кой­ни­ка, с яв­ни, ви­ди­­ми за всички, признаци на раз­па­д на неговото фи­зи­че­ско­ тя­ло?!

А ре­ак­цията на оче­вид­ците на чу­дото наис­ти­на била стран­на: ня­кои повя­р­ва­ли, както сви­де­тел­ст­ва еван­ге­лист Йо­ан, но дру­ги „отидоха при фа­ри­сеите и им разправиха, що стори Иисус” (Ин. 11:46).

Този еван­гел­ски текст, отново ни ­връ­ща към раз­миш­ле­ни­я за това какво представлява вярата. Защо ед­ни вя­рват, а дру­ги - не? Защо тези, които стое­ли при вхо­да на пещерата, където бил по­гребан Ла­зар, и ви­де­ли чу­дото на неговото въз­кре­се­ние, се разде­ли­ли поме­ж­ду си на вя­рва­щи и не­вя­рва­щи?

Тe­жко е да отго­ворим на тези въ­про­си. Вя­рата - това е дар Бо­жи и той се дава на всички хора без из­клю­че­ния. Но ед­ни мо­гат да го възприемат, а дру­ги - не. Въз­ни­ква зако­но­мер­ният въ­прос: защо? Отго­ворът е про­ст: защото съ­ще­ст­вуват оп­ре­де­лени морални усло­вия за въз­приемане от чо­ве­ка на вя­рата в Бо­га.

Разбира се, би би­ло голяма грешка да се счи­та, че само бла­го­де­тел­ните хора имат особена ду­хов­на спо­соб­ност към вя­рата. Да повярва мо­же и голям греш­ник, стига само да е спо­со­бен да се в­слу­ш­ва в г­ла­са на своята съ­вес­т. И то­гава, по­доб­но на ми­та­ря от Годподнята прит­ча, той виж­да своите гре­хове и се ка­е за тях, не търсейки са­мо­оп­рав­да­ния.

При зем­ния живот на Спа­си­те­ля не всички по­вя­рва­ли във въз­кре­се­нието на Ла­за­р. Не всички вя­рват в това ве­ли­ко чу­до и ­днес. За ма­те­риа­ли­сти­че­ското съз­на­ние е много тежко да въз­при­еме мисълта за това, че с на­шата фи­зи­че­ска смър­т чо­вешката лич­ност не ста­­ва плячка на не­би­тието и тле­нието, че пътят на на­шия живот не свършва със сивия гроб, на кой­то из­рас­тва трева.

Вя­рата в об­щото въз­кре­се­ние, коя­то ни да­рува Хри­стос Спа­си­телят, прави по­стъп­ките на всеки от нас дос­ти­же­ни­е на веч­но­стта. Доб­рото, кое­то вършим, не из­че­зва, така както не из­че­зва ни­къ­де и това зло, което правим на ближ­ния.

При­е­майки вя­рата в без­смър­тието на ду­шата, в живота ­след смър­тта на фи­зи­че­ското тяло и в об­щото въз­кре­се­ние, чо­век прие­ма­ и това че всяка дума, всяк­о негово де­ло отива заедно с него във веч­ността.

Вя­рата в об­щото въз­кре­се­ние ни по­ма­га да ос­та­ваме хора, да запазим и пре­ум­но­жим най-добрите спо­соб­но­сти на на­шата ду­ша, да бързаме да вършим до­б­ри де­ла и да изкупваме злите, да пре­об­разяваме и оду­хо­тво­ряваме се­бе си и заобикалящия ни свят.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев