ЗА НЕРЪКОТВОРНИТЕ ХРАМОВЕ

Тук, в Западна Македония, почти на границата с Албания, заспиваме с пеенето на ходжата от селото на отсрещния склон, събуждаме се с биенето на клепало и камбанен звън за утринна служба и ранна литургия в манастирския храм и дълга беседа на кафе с игумена отец Партений. Впечатляваща личност. Толкова неподправена любов изпълва сърцето му и залива всички наоколо! Любов, която привлича хората и ги задържа около него, а чрез него ­ около манастира и в Църквата Христова.

Разказват, че когато о. Партений идва в Бигорския манастир преди повече от 20 години, през 1995 г., обителта е запустяла, само в храма ­- празен, превърнат в музей, показват уникалния иконостас ­ изящен образец от Дебърската школа. Отбивали се понякога туристи, дошли в района заради курорта Маврово, запалят свещ, поразгледат и отминават. Той започнал да ги заговаря, да ги кани на кафе, да беседва с тях и тези обикновени хора, тръгнали на курорт, започнали да се заслушват, да се задържат, да се връщат пак и пак... Сега отец Партений има хиляди въцърковени духовни чеда из цяла Македония, за които той е безспорен авторитет и наставник във вярата и благочестието.

Не било лесно началото и битовите неуредици били най-малкият проблем. Всички околни селища са мюсюлмански. Когато отец Партений се поселва в манастира, полицията е притеснена да не възникне напрежение. Боят се за живота му и го увещават да си отиде от там, но той остава. Предлагат да му дадат пушки за самоотбрана. Той обещава да си помисли. На другия ден им казва, че ако вземе пушки в манастира, ангелите ще си отидат от там. И отказва.

Дядото си спомня как първата година на Великден в храма били само пет човека заедно с майка му и леля му, и казва с очи, пълни със сълзи на умиление:

- Вижте сега каква благодат Божия се излива над манастира, колко млади монаси, които живеят с Христос, колко народ! Това да не би да е от мене, та аз съм грешен човек... Това е благодат.

Когато братството се разраснало, игуменът видял, че старите конаци северно до храма вече не могат да ги съберат и имал желание да построи друга сграда, източно от храма. Скъпо начинание, което изисквало да се копае в планината и да се укрепи с дебела бетонна стена, за да не затрупа манастира, а пари нямало и строежът се бавел. Тогава архим. Партений казал, че е добре да нарекат параклиса, който планирали да изградят в това крило, на някой светец, та по неговите молитви делото да потръгне. Избрали св. Николай, защото о. Партений е започнал духовния си път в Светогорския манастир “Григориат”, чийто главен храм е посветен на него, и по молитвеното застъпничество на Мирликийския Чудотворец точно в деня на неговата прослава от Владата на Македония се обадили, че отпускат голяма сума за изграждането на крилото.

Целият живот на отец Партений и на ръководените от него монаси е изтъкан от чудеса. Още като 16-17 годишно момче попада с други поклонници от Македония при стареца Клеопа и получава като благословение личната броеница на стареца с указанието, че той ще стане монах. Изправен бил в недоумение и на кръстопът какво да прави. Тогава старецът Паисий му казва, че скоро ще го повикат по телефона на служение, и така попада в пустеещия Бигорски манастир. По чуден начин се спасяват при пожара, избухнал на 30 септември 2009 г., и нито един от братята не пострадал. Въпреки изключената противопожарна система Бог ги известява за опасността и едва когато всички в недоумение излизат навън, лумва огънят, и за една нощ изпепелява всичко, в което са влагали труд, средства, сили.

- Отчаях се на сутринта -­ спомня си игуменът. ­- А на другия ден отслужихме литургия и като видях отдолу да идва река от народ и всеки да носи по нещо, разбрах, че това е Църквата, че сме изградили храм неръкотворен и това е важното. Сградите се рушат и се градят. Ето, изградихме ги отново и това беше дело на целия народ. Целият народ се вдигна и изгради манастира. Идва една баба с бастунчето си и носи 1000 евро, които спестила за погребението си и иска да ги даде за манастира. Това е чудо!

Чудо е в такива тежки времена да се изгради манастир като Бигорския сред помашките и мюсюлмански села. Чудо в наше време са и тези монаси и монахини ­- чедата на отец Партений. По детски безхитростни и чисти, сърдечни и гостоприемни. Те не само отвориха вратите на манастирите си за нас, а и сърцата си. Свързани сме с тези братя и сестри вовеки с мисъл и любов, и взаимна молитва, защото дядо Партений ни осинови, прегърна ни в топлите си обятия като най-свидни чеда, дари ни своята неподправена любов. Не знам защо. Бог знае. Това е с нищо незаслужен дар за нас. Ние щяхме да сме честити да сме сред хората, изпълнили храма до краен предел, и само да го зърнем как минава, как служи... А той се доближи до нас, отдели ни време и разговаря с нас при огромната си заетост, мислеше за нас и през целия ни неколкодневен престой в Македония навсякъде имаше грижата да се чувстваме добре. И аз знам, че тази негова грижа няма да отмине със заминаването ни, че така ще бъде винаги.

Спомням си сега за всички тях -­ за братята от Бигорския манастир, за сестрите от манастирите “Райчица” и “Пречиста”, за всички чеда на отец Партений ­ и си мисля: Господи, колко чудни са Твоите обиталища, колко прекрасни са людете, които си претворил в Твои храмове!