СВЕЩЕНСТВО, БРАК, ЕЛЕОСВЕЩЕНИЕ

Версия за печат

В Църквата всяко служение е възможно само въз основата на благодатните дарове, които се преподават в нея. Само лица, които са ги получили, могат да бъдат свещенослужители. Тайнството свещенство е установено от Самия Господ Иисус Христос, който е избрал апостолите от числото на Своите слушатели и ученици и им дал власт да учат и извършват тайнства, и след Възнесението Си им изпратил Светия Дух, който ги сподобил с потребните за тяхното служение сили (Деян. 1:8; 2:4). Оттогава запаленият Божествен огън на благодатта на Светия Дух се съхранява в Църквата и приемствено се предава от род в род. Нагледен и символичен знак на тази приемствена връзка на благодатните дарове и власт на свещенството служи ръкоположението, употребяващо се за снизхождане върху посвещаваните лица на благодатта на Светия Дух.

Свещенството е тайнство, при което чрез ръкоположение от архиерей върху избраното лице снизхожда Светият Дух и го поставя да извършва тайнства и да пасе стадото Христово. Тайнството свещенство се извършва само над лица от мъжки пол, православно вярващи, първобрачни, осветени от Църквата, или приели монашески обети и избрани за възвеждане в една от трите степени на църковната йерархия: дякон, презвитер и епископ. Това тайнство се нарича също ръкоположение или хиротония.

Отсега нататък, станал свещеник, ръкоположеният поема задължението да служи на Бога и на хората, както е служил в Своя земен живот Сам Господ Иисус Христос и Неговите апостоли. Той проповядва Евангелието и извършва тайнствата Кръщение и Миропомазване, от името на Господа прощава греховете на разкаялите се грешници, извършва Евхаристия и причастява, а също извършва тайнствата Брак и Елеосвещение. Свещеникът е не просто проповедник, не просто човек, на когото хората се изповядват, не просто обществена фигура, но преди всичко лице, което предстои пред Бога в молитва – в молитва не само за себе си, но и за хората. Чрез човека, приел свещен сан, хората слушат гласа на Христос.

Личните човешки немощи не могат да отнемат благодатта на ръкоположения. По време на извършване на тайнствата свещеникът е само оръдие в Божиите ръце, проводник на Божията благодат. Ако пас­ти­ри­те по­ня­ко­га се под­да­ват на ня­кои чо­веш­ки сла­бос­ти и не­дос­та­тъ­ци, па­со­ми­те не са­мо тряб­ва да се въз­дър­жат от вся­как­во об­съж­да­не, но и да пред­паз­ват и дру­ги­те от та­ко­ва, за да не от­с­ла­бят дъл­жи­мо­то ува­же­ние към тях. Сам Гос­под е за­по­вя­дал: „Имай све­ще­ни­ка за свет, за­що­то той при­на­ся хляб на (Гос­по­да) твоя Бог: да ти бъ­де той свет, за­що­то съм свет Аз, Гос­под, Кой­то ви ос­ве­ща­вам” (Лев. 21:8). „Хрис­ти­я­ни­нът е длъ­жен да оби­ча и по­чи­та све­ще­ни­ци­те – съ­вет­ва св. Иоан Злато­уст. – Ако и той за­ед­но с не­вер­ни­те за­поч­не да ги ос­кър­бя­ва – ра­бо­ти­те му ня­ма да вър­вят доб­ре. Не виж­да­те ли как всич­ки се под­чи­ня­ват на свет­с­ки­те влас­ти? Та­къв е на­ши­ят страх пред на­чал­ник, пос­та­вен от чо­век! А он­зи, кой­то е при­ел власт от Бо­га и е на­то­ва­рен с гри­жа за ду­ши­те – ние го ос­кър­бя­ва­ме и го пре­зи­ра­ме, и го прес­лед­ва­ме с как­ви ли не ху­ли: и то то­га­ва, ко­га­то ни е зап­ре­те­но да съ­дим бра­та си, а ние изос­т­ря­ме език сре­щу све­ще­ни­ци­те. Да до­пус­нем, че жи­во­тът на све­ще­ни­ка е по­ро­чен – ако ти оба­че си вни­ма­те­лен към са­мия се­бе си, ня­ма да пре­тър­пиш ни­как­ва вре­да от то­ва, ко­е­то е по­ве­ре­но не­му от Бо­га!” Ду­хов­но­то бла­го­по­лу­чие на вяр­ва­щи­те не за­ви­си от не­дос­та­тъ­ци­те на ли­ца­та, не­у­ме­е­щи да но­сят и ува­жа­ват своя све­щен сан.

Ако за­дъл­же­ни­я­та на пас­ти­ри­те са да учат сво­и­те па­со­ми, то па­со­ми­те са длъж­ни да съ­дейс­т­ват на пас­ти­ри­те в из­пъл­не­ние на тех­ни­те за­да­чи (Рим. 15:30). Ос­вен то­ва па­со­ми­те тряб­ва да по­чи­тат пас­ти­ри­те ка­то свои ду­хов­ни от­ци и мо­лит­ве­ни­ци пред Бо­га. Апос­то­лът съветва: „Мо­лим ви, бра­тя, да ува­жа­ва­те ония, ко­и­то се тру­дят меж­ду вас, ко­и­то са ва­ши пред­с­то­я­те­ли в Гос­по­да и ко­и­то ви нас­тав­ля­ват, и да има­те към тях пре­го­ля­ма лю­бов за­ра­ди де­ло­то им” (1 Сол. 5:12-13).

Едно от седемте тайнства в Православната Църква, което води началото си още от старозаветните времена, е тайнството брак. Целта на брака е не толкова раждането на деца, колкото постигането на духовно-телесно единство, взаимодопълване, взаимопомощ (вж. Бит. 2:18). В християнството бракът става образ на тайнствения съюз между Христос и Църквата, затова и се нарича тайна велика (вж. Еф. 5:32). За църковното благословение на брака пръв свидетелства св. Игнатий Антиохийски (+ 107 г.). В древната Църква формата на тайнството се свеждала до съвместно причастяване на встъпващите в брак, от 4 век възниква обредът венчание, а от 10 век се оформя като чинопоследование.

Може да се каже, че съществуват два типа брак. Първият е бракът като тайнство, вторият е бракът като съжителство. Бракът като тайнство – това е, когато мъжът и жената, така пълно, дълбоко и неразривно са съединени един с друг с връзките на любовта, че не могат си представят животът един без друг, когато те дават обет за вярност пред Бога и един пред друг не само за земния живот, но и за живота във вечността.

Християнското тайнство брак, като привнася благодатта на Светия Дух, прави така, че от естествения, природен, временен съюз между мъжа и жената създава съюз по образа на Христос и Църквата. Църковният брак е творческо поприще, школа на християнски живот за въплъщение в семейството на Евангелието.

В бра­ка ста­ва пре­об­ра­зя­ва­не­то на чо­ве­ка, раз­ши­ря­ва­не­то на не­го­ва­та лич­ност. Чо­век при­до­би­ва но­во зре­ние, но­во усе­ща­не за жи­во­та, раж­да се в све­та в но­ва пъл­но­та. Са­мо в бра­ка е въз­мож­но пъл­но поз­на­ние за чо­ве­ка, виж­да­не на дру­га­та лич­ност. В бра­ка човек се по­та­пя из­ця­ло в жи­во­та, вли­за в не­го чрез дру­га­та лич­ност. То­ва поз­на­ние да­ва чув­с­т­во­то за за­вър­ше­на пъл­но­та и удов­лет­во­ре­ние, ко­е­то ни пра­ви по-бо­га­ти и по-мъдри.

Ко­га­то в бра­ка се по­я­вя­ват де­ца, мъ­жът и же­на­та се из­ме­нят, из­ме­нят се мно­го дъл­бо­ко, прев­ръ­щай­ки се в ба­ща и май­ка. То­ва е про­бен ка­мък за ис­тин­с­кия брак. С по­я­вя­ва­не­то на де­ца­та в се­мейс­т­во­то въ­ник­ват но­ви се­мей­ни от­но­ше­ния. Въз­пи­та­вай­ки де­ца­та, роди­те­ли­те въз­пи­та­ват и са­ми се­бе си, за­що­то при­със­т­ви­е­то на де­ца­та в го­ля­ма сте­пен слу­жи ка­то юз­да на раз­пус­на­тост­та, не­въз­дър­жа­ност­та, изис­к­ва ра­зум­ност и уси­лия, за да ста­не жи­во­тът по­ря­дъ­чен и ста­би­лен, да се съз­да­дат доб­ри ус­ло­вия за удовлетворява­не на ма­те­ри­ал­ни­те и ду­хов­ни пот­реб­нос­ти на чле­но­ве­те на се­мейс­т­во­то.

Съпрузите-християни трябва да се настроят за аскетичен подвиг – за отказ от себе си. Не за щастие – то само ще дойде, когато животът се построи както трябва, а за любов, за която трябва да се подвизават с взаимно търпение, смирение, послушание, за да построят живот съгласно евангелските принципи и норми.

За съжаление, венчанието днес е най-профанизираното тайнство: мнозинството от венчаващите се, въобще и не мислят да съградят семейство в Христа. Те възприемат венчанието само като формално-магически обред.

В светоотеческата книжнина тайнства се наричат лекарства за душата и тялото. Едно от седемте тайнства в Православната Църква е тайнството елеосвещение или, както е по-популярно, маслосвет. Елеосвещението е тайнство, в което при помазване на тялото с елей се призовава върху болния Божията благодат, изцеляваща душевните и телесни немощи.

Ние знаем, че смъртта се предшества от умиране: нашето тяло под въздействие на болестите и стареенето започва да се разпада още приживе. Съвременното нецърковно съзнание признава физическото здраве за единствено нормално състояние на човека; с болестите пък не без успех се бори съвременната медицина. Най-добрите достижения на съвременната наука - лекарства, болници с най-ново оборудване служат, за да може по-далече да се отмести границата на здравето и живота - смъртта. Но има неизбежен момент, когато прозвучава фразата: „медицината е безсилна”.

В християнството болестта се разглежда като по-нормално, по-естествено състояние на човека, отколкото здравето, защото в този свят на смъртна и изменчива материя страданията, скърбите и болестите са обичайните условия на живот. Болниците, лекарствата и медицинското обслужване, безусловно са нужни, но само като изпълнение на християнския дълг на милосърдието. Здравето и изцелението от религиозна гледна точка се разглеждат като милост Божия, а истинското изцеление - следствие на чудо, макар и извършено посредством човешкото участие. Това чудо се извършва от Бога, при това, не защото физическото здраве е висше благо, а защото това е явяване на Божествената сила и всемогъщество, което възвръща човека обратно към Бога.

В елеосвещението Църквата идва при одъра на болния и даже умиращ човек не, за да възстанови неговото здраве, не за да замести медицината, когато тя е изчерпала своите възможности. Църквата в лицето на свещениците, извършващи тайнството, идва, за да въведе този човек в Любовта, Светлината и Живота на Христа.

Тайнството елеосвещение не заменя изповедта. Смисълът на тайнството е в изцелението. Но доколкото нашето пълно изцеление е невъзможно без духовно очистване, в тайнството елеосвещение се дава опрощение на греховете, които човек е забравил, но не и на тези, които умишлено е укрил или не е казал на изповедта от срам или неудобство.

Елеосвещението като духовно лекуване не отстранява законите и силите на физическата природа. То поддържа духовно човека, оказва му благодатна помощ в такава степен, каквато по Божие усмотрение е необходима за спасение на душата на болния. Затова маслосветът не отменя използването на лекарствени средства.

Не трябва също така да се очаква и незабавно оздравяване след маслосвета, нито пък той да се разглежда като нещо самодостатъчно, едва ли не магическо средство. Някои възприемат елеосвещението като медицинска процедура, а за духовния му аспект въобще не мислят… Затова често, хора, които не са получили очакваното телесно оздравяване, се чувстват едва ли не измамени: как може така, аз стоях на дългата служба, направих всичко, каквото трябва, а резултат никакъв! Такива хора могат да охладнеят към вярата, към Църквата.

Изцелението е свободен дар на Всеблагия любящ Бог, а не неизбежен резултат от някакви външни действия. Това трябва да помнят всички, пристъпващи към тайнството елеосвещение.