Какво ли стана с мечтата на човечеството, машините да поемат целия тежък физически труд и за хората да останат само възвишени интелектуални и духовни занимания? Не знам кога се е появила тази мечта: в епохата на индустриализацията или във въображението на някой писател-фантаст, но в годините на моето детство много се говореше и се пишеше на тази тема. Сега като че вече не се говори за нея, въпреки че доста напреднахме в това отношение.
Почти цялото производство е автоматизирано и компютъризирано: селскостопанската работа, леката и тежката промишленост, домовете ни се напълниха с какви ли не “домашни помощници”, но при това все животът ни май не стана нито по-спокоен, нито по-смислено живян, нито по-духовен. Защо ли?
Днес почти всичко можем да свършим за отрицателно време и с минимум усилия: пералнята пере вместо нас, приготвяме си вечерята за броени минути в микровълновата печка, плащаме сметките си и вършим куп други неща по Интернет, а всички се оплакваме, че нямаме време!
Дрехи, храна, мебели... всичко необходимо за живота ни го има в изобилие, наготово. Не са ни нужни време и усилия, за да ги изработим. Имаме повече, отколкото ни е необходимо, а не сме се освободили от грижата за това какво ще ядем, какво ще пием и какво ще облечем (вж. Мат. 6:31).
Не че има нещо лошо в имането, ако то правеше духа ни по-мирен, ако ни изпълваше с благодарност към Всеподателя Бога, но май с колкото по-малко пот на челото изкарваме хляба си, толкова по-недоволни и неблагодарни ставаме. Колкото повече имаме, толкова по-неспокойни и притеснени ставаме.
Днес не е нужно да изминеш километри, за да донесеш стомна вода, достатъчно е да завъртиш крана и водата потича, но това, че е по-лесно достъпна не я прави по-сладка. Днес имаме толкова бърз транспорт, че не е нужно да пътуваме със седмици, за да отидем при някого, можем и по телефона да разговаряме когато и колкото поискаме, но това не ни прави по-близки и по-малко самотни... Защо ли?
Не орем, не жънем, не копаем, не предем, не тъчем... А какво правим с времето, което спестяваме? Прекарваме го в съзерцание и молитва, в благодарение и славословие? Не работим на нивата и в градината, без да се трудим ядем и пълнеем, а после с часове се потим във фитнес залите, за да се поддържаме физически и за да сме в тонус.
Спестяваме си физическия труд, но се претоварваме психически и после изразходваме цялото си свободно време, за да се разтоварим, за развлечения. Развлечения, които още повече опустошават душите ни.
О, не че работим по-малко от тъмно до тъмно сме заети, нямаме време да погледнем децата си. Съсипваме се от работа, а не виждаме плодовете от трудовете си, трудът не ни носи удовлетворение и радост. За да запълним тази празнота, поемаме все повече и повече ангажименти, бързаме, за да отхвърлим повече работа, а в това бързане и безпокойство все повече губим спокойната си съсредоточеност, все по-малко любов влагаме в работата си. Дните ни са препълнени със задачи, а си заспиваме опустошени, празни. Държавни служители сме, фирмени, църковни, но не и Божии. Защото не ни остават сили и време да се молим. Защото не остана място за Христос в забързаното ни ежедневие.
Бързаме, суетим се, трепем се от работа, за да осигурим спокойствие за себе си и семействата си, а спокойствието и мирът бягат от добре уредените ни, добре защитени и добре застраховани домове. Мислим си, че ще сме доволни и спокойни, ако имаме много пари, много квадратни метри жилищна площ, много коне под капака на колата си, много памет в компютъра си, много опции на GSM-а си, много познати, много връзки... Мислим си, че тогава животът ни ще е пълен и сърцето ни ще е пълно, а не става така. Все ще се намери някой, който да има повече и по-хубаво от нас и реклама, която да ни увещава, че ние заслужаваме най-доброто, че новият им продукт е още по-съвършен от този, който вече имаме, че няма как да си пълноценен, популярен, обичан и доволен от себе си, ако веднага не си го набавиш...
Никой не ни казва, че душевният мир е в постигането на духовното съвършенство, а не в съвършенството на материалното; че по-вероятно е да намерим пълнотата в семплото, в малкото, отколкото в многото. Но и сами можем да видим, че всяко притежание ни носи нови грижи и притеснения и почти никаква радост.
Колкото повече се отдалечаваме от простичкия естествен живот, толкова повече нарастват стресът и тревогите ни и си мисля, че грижите и безпокойството не идват от недоимъка или от тежката работа, а от безверието, от липсата на верни ориентири, от хаоса, който е обхванал живота ни и нас самите, от това, че нямаме съзнанието, че всичко е в Божиите ръце. Спокойствието и не-гриженето идват от увереността, че всичко е в ръцете на Премъдрия и човеколюбив Бог.
Та се чудя, дали все още някой вярва, че високите технологии ще ни направят по-силни, по-щастливи, ще направят живота ни по-лек и по-пълноценен? Дали изобщо не загубихме вярата си, че това е постижимо, или хората ще тръгнат да търсят пълнотата другаде? И ако човечеството все пак продължи с това свое изконно търсене на по-добър, по-пълноценен живот, в каква посока ще поеме? Накъдето го поведат рекламите или... ще се вслуша най-сетне в мъдростта на птиците небесни и полските кринове?