ОБИЧА МЕ, НЕ МЕ ОБИЧА, ОБИЧА МЕ...

Версия за печат

Случ­ва­ло ли ви се е да чу­е­те “ти не ме оби­чаш” от ня­ко­го, ко­го­то оби­ча­те от ця­ло­то си сър­це, ня­кой за ко­го­то ду­ша­та си да­ва­те? Оне­мя­ва­те и не мо­же­те да про­у­ме­е­те: как мо­же да го­во­ри та­ка след всич­ко, ко­е­то пра­ви­те за не­го.

Или об­рат­но­то: да се чув­с­т­ва­те пре­неб­рег­ван, не­у­дов­лет­во­рен и огор­чен от ня­ко­го, а той да не­до­у­мя­ва от как­во сте не­до­во­лен след всич­ко, ко­е­то пра­ви от лю­бов към вас?

Не се ли пи­та­те в та­ки­ва слу­чаи: ка­къв е сми­съ­лът да оби­чаш ня­ко­го, ако той не знае, любов ли е да обичаш някого от цялото си сърце, а той да не се чувства обичан?

Как се по­лу­ча­ва то­ва раз­ми­на­ва­не, то­зи аб­сурд? Въз­мож­но ли е да на­ри­ча­ме “лю­бов” не­що, ко­е­то не е лю­бов, щом ка­то са­мо за нас е та­ко­ва? Мо­же би на­ри­ча­ме лю­бов стре­ме­жа си да при­те­жа­ва­ме ня­ко­го, да вла­де­ем сър­це­то му, мис­ли­те му, жи­во­та му или пък его­ис­тич­ни­те си очак­ва­ния ня­кой да за­до­во­ля­ва пот­реб­нос­ти­те ни, да от­гат­ва и за­до­во­ля­ва же­ла­ни­я­та ни, без да да­ва­ме ни­що в за­мя­на? Мо­же би пог­реш­но на­ри­ча­ме лю­бов чув­с­т­ва, ко­и­то на­ра­ня­ват, вмес­то да ок­ри­ля­ват?

Но по-ве­ро­ят­но е чув­с­т­во­то, ко­е­то ни из­пъл­ва, на­ис­ти­на да е лю­бов, но да не уме­ем да я из­ра­зя­ва­ме, не и по раз­би­ра­ем за лю­би­мия на­чин. На­пъл­но въз­мож­но е, въп­ре­ки не­и­мо­вер­ни­те ни уси­лия, дру­ги­ят да не се чув­с­т­ва оби­чан прос­то за­що­то в из­раз на лю­бов­та си му да­ва­ме не оно­ва, ко­е­то му е нуж­но.

Нап­ри­мер, ако той во­ди бит­ки с кон­ку­рен­ти­те си, за да до­ка­же на лю­би­ма­та, че е най-дос­той­ни­ят за нея, а тя очак­ва да пре­кар­ва по­ве­че вре­ме с нея; ако той под­на­ся в но­зе­те й вен­ци­те на по­бе­ди­те си, а тя очак­ва да я из­не­на­да с цве­те; ако той очак­ва тя да оце­ни уси­ли­я­та му да я нап­ра­ви щас­т­ли­ва, а тя е веч­но не­до­вол­на... Ако тя му по­каз­ва кол­ко по­пу­ляр­на и ха­рес­ва­на е, за да я оце­ни, а той очак­ва да е са­мо не­го­ва; ако тя му пов­та­ря кол­ко го оби­ча, а той не ис­ка ду­ми, а да оп­рав­да­ва до­ве­ри­е­то му; ако той очак­ва по­ве­че да вяр­ва в ка­чес­т­ва­та и спо­соб­нос­ти­те му и да го под­к­ре­пя, а тя му мър­мо­ри за по­ред­на­та до­пус­на­та греш­ка и го ка­ра да се чув­с­т­ва ка­то не­у­дач­ник; ако тя по­ла­га не­и­мо­вер­ни уси­лия, за да го да­ри с под­ре­ден и уютен дом, а той прос­то очак­ва от нея да го пос­ре­ща спо­кой­на и вед­ра...

При­ме­ри­те мо­гат да са без­ко­неч­ни. Ето как и два­ма­та мо­же да се оби­чат и да се ста­ра­ят да да­ря­ват лю­бов, и въп­ре­ки то­ва да не се чув­с­т­ват оби­ча­ни. Жес­то­ве­те на лю­бов, ко­и­то си пра­вят, да се раз­ми­на­ват със зна­ци­те за лю­бов, ко­и­то очак­ват един от друг.

А каз­ват, че ези­кът на лю­бов­та бил уни­вер­са­лен! Изглежда, че вавилонското смешение на езиците ни е засегнало много по-дълбоко. Нап­ра­ви­ло ни е нес­по­соб­ни да раз­би­ра­ме, ко­га­то сме оби­ча­ни и да ос­та­ва­ме не­раз­б­ра­ни в уси­ли­я­та ни да из­ра­зим лю­бов­та си.

И все пак: ни­ма ни­що не мо­же да се нап­ра­ви?

Мо­же би, на пър­во вре­ме тряб­ва да прес­та­нем да тър­сим до­ка­за­тел­с­т­ва във всич­ко сто­ре­но и не сто­ре­но, че дру­ги­ят не ни оби­ча. Да прес­та­нем да мис­лим: той пред­по­че­те слу­же­бен ан­га­жи­мент пред мен, той заб­ра­вя важ­на да­та за мен, не ми пра­ви ком­п­ли­мен­ти, не ми под­на­ся при­ят­ни из­не­на­ди, не ми се обаж­да, не ме це­ни, сле­до­ва­тел­но, не ме оби­ча. Или пък: тя не оце­ня­ва кол­ко важ­на е за ме­не про­фе­си­о­нал­на­та ми ре­а­ли­за­ция; тя не ме под­к­ре­пя в труд­ни за мен мо­мен­ти; не за­чи­та уси­ли­я­та, ко­и­то пра­вя, за да є дос­та­вя ра­дост; тя ми ня­ма до­ве­рие, не ме ува­жа­ва, сле­до­ва­тел­но, не ме оби­ча... Мо­же би, ко­га­то пре­це­ня­ва­ме лю­бов­та му, тряб­ва да се опи­та­ме да раз­бе­рем и оце­ним не­ща­та, ко­и­то лю­би­ми­ят чо­век все пак пра­ви за нас и фак­та, че въп­ре­ки всич­ко е с нас, из­б­рал ни е.

Ос­вен то­ва, ра­зум­но би би­ло при ця­ла­та си все­от­дай­ност да се ин­те­ре­су­ва­ме как­во точ­но очак­ва от нас дру­ги­ят, да се опит­ва­ме да раз­бе­рем как­ви са кон­к­рет­ни­те му пот­реб­нос­ти и очак­ва­ния, за да от­к­лик­ва­ме на тях.

А за­що и да не си каз­ва­ме един на друг от как­во се нуж­да­ем, за да се чув­с­т­ва­ме оби­ча­ни, вмес­то да ча­ка­ме дру­ги­ят сам да се до­се­ти как­во очак­ва­ме от не­го? Раз­би­ра се не ко­га­то сме ядо­са­ни, а в под­хо­дя­що вре­ме и с под­хо­дящ тон.

Дру­го раз­ре­ше­ние на проб­ле­ма е да се възползваме от общоприетите знаци за любов, ко­и­то ви­на­ги вър­шат ра­бо­та ко­га­то не­ща­та се обър­кат или още по-доб­ре ­ пре­ди да се обър­кат. Бу­кет цве­тя, праз­нич­на ве­че­ря, ма­лък по­да­рък, не­о­чак­ва­но обаж­да­не, жест на вни­ма­ние ­ то­ва е не­що ка­то уни­вер­са­лен език за из­ра­зя­ва­не на лю­бов­та в то­ва Ва­ви­лон­с­ко сме­ше­ние.

И нак­рая: не е ло­шо и да си го каз­ва­ме по-чес­то. Ко­га­то се чув­с­т­ва­ме без­сил­ни да пре­да­дем всич­ка­та лю­бов, ко­я­то из­пъл­ва сър­це­то ни, ко­га­то се чув­с­т­ва­ме без­сил­ни да да­дем всич­ка­та лю­бов, ко­я­то зас­лу­жа­ва лю­би­ми­ят, мо­жем прос­то да ка­жем “оби­чам те” ­ без да се бо­им, че ще ста­нем до­сад­ни, че е твър­де шаб­лон­но, без да си каз­ва­ме “ама то е яс­но”. И да не прес­та­ва­ме да го пов­та­ря­ме. За­що­то ако вче­ра е би­ло “яс­но”, та­ка ли е и днес, или ня­кой се пи­та: “Все още ли ме оби­ча, или ве­че ­ не?”