КРИЗА НА СРЕДНАТА ВЪЗРАСТ

Версия за печат

"Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разсъждавах; а като станах мъж, оставих младенческото.” (1Кор. 13:11)

Има един предел в живота. Дотогава сякаш се подготвяш за същинското живеене: учиш се, усвояваш знания и умения, които смяташ, че ще са ти необходими, опитваш едно, друго, питаш се кой си, какво е призванието ти, търсиш себе си, своето място, стремиш се да бъдеш това, което смяташ, че си и да се утвърдиш там, където смяташ, че е мястото ти… Но желаните места сякаш вече са заети. Някой друг е вече това, което чувстваш, че трябва да си ти. Все ти се струва, че не те възприемат достатъчно сериозно, че те подценяват заради възрастта ти и липсата на опит. Налага ти се да доказваш себе си, на какво си способен. Все трябва да доказваш, че не си дете, че си зрял човек, на когото може да се има доверие. Все трябва да се съобразяваш с авторитети и да воюваш за тяхната благосклонност…

И докато бързаш и си нетърпелив да постигнеш целите си и да заемеш мястото, което ти се полага, неусетно преминаваш този предел, отвъд който ти се иска да спреш времето, да забавиш неумолимия му ход и все по-често ти се налага да доказваш, че не си толкова стар, колкото изглеждаш.

Вече знаеш кой си, какво можеш и колко струваш. Вече всички го знаят и се съобразяват с тебе, но това не те прави по-спокоен - "днешните млади са толкова напористи и арогантни!"

За повечето хора този предел в живота е болезнен: оредяващите коси и сивотата плъзваща по слепоочията, наедряващата фигура, умората, отегчението, болестите… Всичко напомня за старостта и края на същия живот, за който до вчера сме се готвили. Изпадаме в паника и правим отчаяни опити да си върнем младостта, да вземем от живота каквото можем, да докажем, че още ни бива, че не сме за изхвърляне: скъпа козметика и разкрасяващи процедури, скъпи тоалети и фризури, авантюристични решения, сексуални забежки…

Все по-често ни поваля мисълта, че половината от живота ни вече е минал, а в него няма нищо, което да си е струвало усилията и пропилените ни години. Питаш се: там ли съм, където трябваше да бъда? Това ли съм, което трябваше да съм?

Разбити мечти, неосъществени амбиции и надежди и в професионален и в личен план… Изправен си пред бездната на собствените ти терзания и неудовлетвореност. Осъзнаваш, че вече нито имаш толкова сили, нито толкова плам, ентусиазъм и обаяние. Вече не си така конкурентоспособен нито на пазара на труда, нито на полето на любовта. Остава ти да се примириш с мисълта, че си се провалил и да потънеш в гневно мълчание, да си търсиш нови цели или да търсиш нов смисъл в старите си и вече постигнати цели.

Какво е кризата на средната възраст, за която толкова често се говори през последните години?

Счита се, че понятието е създадено от немския психолог Александър Митшерлих, за да дефинира онези няколко години, които могат да бъдат определени като преходни за съзнанието от първата към втората и последна част от живота. Няма съгласие, за това кои точно са тези години. Счита се, че тази криза може да продължи от няколко месеца до цяло десетилетие. Няма съгласие и по отношение на симптомите и проявите: те могат да варират от гневно мълчание и суицидни намерения, до купуване на луксозна спортна кола и афера с 20 години по-млад партньор. Едни преживяват тази криза като тиха лудост, други - като преосмисляне на ценностите и приоритетите, трети - като резки промени в живота и в собствената си личност; едни - градивно, други - деструктивно.

Всъщност всяка кризата е нещо естествено за развитието, за духовното израстване. Така наречените кризи са болките на растежа. Те идват, за да ни кажат: време е за промяна, възрастта ти и обстоятелствата поставят нови духовни задачи пред тебе. Те изискват преоценка на живота ни и приоритетите ни, изискват от нас промяна. Всяка криза идва, за да ни каже, че старото вече трябва да отмине и да се формира нещо ново, нещо по-добро, по-стойностно, по-значимо.

И ако говорим за кризата на средната възраст, то тя, най-вероятно, ни е споходила между двадесетата и тридесетата ни годишнина, за да ни напомни, че вече е време да се отделим от родното си семейство, да заживеем самостоятелно, да си потърсим другар в живота, да се устроим на работа и да станем финансово независими от родителите си, да си създадем собствено семейство, собствена социална среда и социални отговорности.

Налегнала ни е пак към 35-40 години, за да ни застави да преосмислим себе си и живота си: реализирали ли сме се като добри съпрузи, родители и ако не сме - ни налага да положим усилия да станем такива, защото това изисква от нас възрастта, в която се намираме. Връхлита ни, за да ревизираме достатъчно отговорни ли сме като професионалисти и граждани, тежим ли си на мястото, какви знания и умения трябва да придобием, за да сме още по-полезни на работното си място, у дома си, сред приятелите, в обществото, как трябва да коригираме характера и отношенията си, за да присъстваме по-хармонично в средата, в която сме поставени, достатъчно отговорни ли сме във всичките си социални роли, може ли хората да се облегнат на нас, да ни имат доверие?

След четиридесетата ни годишнина кризата пак ще ни връхлети, за да постави пред нас нови духовни задачи. Сега ще трябва постепенно да приемем факта, че младостта си е отишла от нас, че остаряваме, че вече не сме така физически привлекателни както някога, ще трябва да се научим да живеем позитивно и пълноценно въпреки болестите, които започват натрапчиво да се обаждат, въпреки отпадащите ни сили, въпреки появяващите се вече некролози на връстници и факта, че се приближаваме неотменно към смъртта; ще трябва да поемаме постепенно или отведнъж грижата за възрастните си родители, да приемем факта, че децата ни вече са пораснали и да ги пуснем да се откъснат от нас и намерят своето място в живота, да започнем да предаваме своите знания, умения и позиции на по-младите си колеги…

Това е и времето, когато трябва да приемеш, че може и да не пееш като Павароти, може и да не рисуваш като Рембранд, може и да нямаш парите на Бил Гейтс и да не си покорил космоса, но пък си тежиш на мястото и има хора на този свят, за които си важен и ценен, че колкото и да е скромна професията ти и личните ти възможности, с усилията си правиш по-лек и приятен живота на някого. А това не е никак малко.

След няколко години пак ще ни налегне криза, защото ще трябва да се научим да живеем без любимата си работа и цялото признание и удовлетворение, които ни е носела, с доста по-ниски доходи, доста по-самотни в постеснения си социален кръг и отговорности…

Всяко нещо си има свое време. „Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш и време да умреш; време да садиш и време да скубеш насаденото;… време да плачеш и време да се смееш;… време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки… „Всичко Той (Бог) е направил да бъде хубаво в свое време.” И макар човек да не разбира от начало до край всичко, което по Божия воля се случва, то има за цел да ни подготви за вечността, която Бог поначало е вложил в сърцето на човек. (Екл. 3:1-11). Целта е да се очисти душата и да се развият в нея онези качества и свойства, които я приближават към божествеността: кротост, смирение, целомъдрие, любов.

„Както плаващите с  кораба без никакво усилие се носят от вятъра към пристанището, и макар да не чувстват това, корабът ги приближава към целта, така и ние по време на живота ни непрестанно се движим носени от течението на живота и се приближаваме всеки към своя предел” (св. Василий Велики) В поучението си „За постоянното изменение на човека” св. Василий казва още, че ние подлежим на ежедневни и почти ежечасни изменения и превръщания, че не сме тъждествени  сами на себе си нито по отношение на тялото, нито по душевното си разположение. Тялото ни расте, развива се, усилва се, а после отслабва, старее. Достигнал зрелост, човек естествено започва малко по малко да усеща отслабване на физическите си сили, бодростта намалява, дръзновението… „Ние се променяме не само телесно, както вече казахме, но и душевно. Човек се променя и вътрешно, променяйки своите мисли заедно с нещата, с които се среща в живота си”.

А най-доброто изменение е в посоката указана от Свещеното Писание, в постоянното упражняване в благочестието и духовното преуспяване.

Впрочем, макар в Свещеното Писание да се споменават всички човешки възрасти и да се упоменава характерното за тях, възрастта в християнското разбиране е духовна категория. Тя бележи духовното състояние на човека и няма нищо общо с хормоните. В книга „Премъдрост Соломонова” гл. 4 например се казва: „Не в дълговечността е честната старост, и не в броя на годините тя се измерва…безпорочният живот (е) възраст на старостта” и „достигнал съвършенство в кратко време той (праведникът) е навършил дълги години; защото душата му е била угодна Господу” (4:7-15)

Целта на човешкия живот е възсъединяването на човека с Бога и неговата възраст се измерва с изминатия път към тази крайна цел. Измерва се с праведността, със сърдечната чистота, която е вътрешно духовно състояние, а не състояние на тялото. Има млади по плът, които са достигнали духовна зрялост „в кратко време”. Около нас е пълно и със старци по плът, които имат духовната зрялост на сърдити деца или на сладострастни юноши бунтари.

Всяка човешка възраст има своите специфични духовни задачи и красота. Във всяка човешка възраст има по нещо възвишено и прекрасно. Най-вече, ако човек от ранна възраст познава Бога и има в Негово лице верен съюзник и ориентир. Тогава няма да се лута сърцето му, няма да го измъчва безпокойство, а във всички ситуации и при всички изпитания в живота ще съумява да постига отново и отново поразклатения си духовен мир. „Трябва да живеем във всяка възраст с онова, което не старее и не овехтява, което е неподвластно на времето” (Иван Илин). Ако човек като дете е разпознавал Божието присъствие във всичко, което го заобикаля и сърцето му е откликвало с любов и благодарност на любовта, с която Бог го обгражда; ако като юноша или девойка е съзерцавал благоговейно своя възлюбен, разпознавайки Божията искра в него, ако „навлизайки в живота, вече е осъзнавал от Кого и за какво е призван, а като зрял мъж е бил твърдо убеден на Кого и за какво е верен” (Ив. Илин) - тогава в старостта си ще е придобил духовна мъдрост и любовта му ще е мъдра и зряла: всеопрощаваща, кротка, неотпадаща и безусловна… Тогава през целия му живот общуването, досегът с него ще носи за другите утеха и радост. И няма да е човек в немощ, защото в Бога сме силни, и няма да е човек в нужда, а всички ще се нуждаят от него. Тогава ще се оглежда в очите на другите и ще вижда колко е прекрасен неговият образ въпреки бръчките и посивелите коси, въпреки обезформеното му тяло.

Преди години един познат художник нарисува рисунка: рицар в броня, коленичил, разоръжен, държи в ръцете си своето сърце и го поднася на своята любима, а тя с кокетен жест го пробожда с игла. Трудно ми е да се сетя за по-голяма проява на смелост от смелостта на този рицар и по-голяма мъдрост от неговото привидно безумие. И се питам: толкова ли е страшна кризата на средната възраст? Може би. Ако човек продължава да се доверява на огледалата, ако няма около себе си любещи очи, в които да се оглежда. Може би е страшна, ако все още не се е научил да обича, ако не е придобил мъдро сърце, понесло много любов и болка, ако сърцето му така и си е останало да тупти под бронята на страховете и егоцентризма му.