Покаяние

Версия за печат

Ние ка­зах­ме, че за да се при­час­ти що го­де дос­той­но с Тя­ло­то и Кръв­та Хрис­то­ви, хрис­ти­я­ни­нът тряб­ва да се очис­ти от гре­хо­ве­те си, сто­ре­ни след св. Кръ­ще­ние. То­ва ста­ва в св. тайн­с­т­во По­ка­я­ние или Из­по­вед. В то­ва тайн­с­т­во Сам Гос­под очис­т­ва ка­е­щи­те се от гре­хо­ве­те, из­вър­ше­ни след св. Кръ­ще­ние. За­що­то, ма­кар че све­ще­ни­кът слу­ша пред св. Кръст и св. Еван­ге­лие из­по­вед­та на ка­е­щия се, но Сам Гос­под Иисус Хрис­тос, Кой­то не­ви­ди­мо при­със­т­ва при из­по­вед­та, при­е­ма раз­ка­я­ни­е­то на греш­ни­ка и чрез све­ще­ни­ка му да­ва прош­ка за гре­хо­ве­те.

Под­го­тов­ка към ус­та­но­вя­ва­не на то­ва тайн­с­т­во виж­да­ме още при св. Ио­ан Кръс­ти­тел. Ид­ва­щи­те при не­го да се кръс­тят из­по­вяд­ва­ли гре­хо­ве­те си (Марк 1:5). Съ­щин­с­ко­то ус­та­но­вя­ва­не на то­ва тайн­с­т­во има­ме оба­че при Иисус Хрис­тос. Той дал на Сво­и­те апос­то­ли и в тях­но ли­це на тех­ни­те при­е­м­ни­ци власт да про­ща­ват гре­хо­ве­те на ка­е­щи­те си, ка­то им ка­зал: „Как­во­то свър­же­те на зе­мя­та, ще бъ­де свър­за­но на не­бе­то; и как­во­то раз­вър­же­те на зе­мя­та, ще бъ­де раз­вър­за­но на не­бе­то“ (Мат. 18:18). А след въз­к­ре­се­ни­е­то Си Спа­си­те­лят пре­пов­то­рил и окон­ча­тел­но ут­вър­дил тая власт на апос­то­ли­те, ка­то ре­къл: „При­е­ме­те Ду­ха Све­та­го. На ко­и­то прос­ти­те гре­хо­ве­те, тям ще се прос­тят; на ко­и­то за­дър­жи­те, ще се за­дър­жат“ (Ио­ан 20:22-23). То­ва пра­во за про­ща­ва­не на гре­хо­ве­те ми­на­ло от апос­то­ли­те вър­ху епис­ко­пи­те и све­ще­ни­ци­те.

Про­ща­ва­не­то на гре­хо­ве­те ста­ва след из­по­вед­та, ко­га­то све­ще­ни­кът про­и­з­на­ся сло­ва­та: „Гос­под и Бог наш Иисус Хрис­тос, с бла­го­дат­та и щед­рос­ти­те на Сво­е­то чо­ве­ко­лю­бие, да ти прос­ти, че­до (име­то), всич­ки твои съг­ре­ше­ния; и аз, не­дос­той­ни­ят све­ще­ник, с Не­го­ва­та власт, ко­я­то ми е да­де­на, про­ща­вам и раз­вър­з­вам те от всич­ки твои гре­хо­ве в име­то на От­ца и Си­на и Све­та­го Ду­ха. Амин“. Ние тряб­ва да вяр­ва­ме, че тия ду­ми, ка­за­ни от све­ще­ни­ка на зе­мя­та, се пот­вър­ж­да­ват на не­бе­то, за­що­то све­ще­ни­кът от име­то на Гос­по­да Иису­са Хрис­та, Кой­то му е дал тая власт, про­ща­ва гре­хо­ве­те на ка­е­щия се. За­то­ва на из­по­вед­та хрис­ти­я­ни­нът тряб­ва да раз­к­рие без стес­не­ние всич­ки свои гре­хо­ве, за­що­то, ако съз­на­тел­но скрие не­що, на­то­вар­ва ду­ша­та си с дво­ен грях. Кой­то се из­по­вяд­ва с ис­к­ре­но раз­ка­я­ние, с дъл­бо­ко сък­ру­ше­ние, с вя­ра в Хрис­та, с на­деж­да в Не­го­во­то ми­ло­сър­дие и с твър­да ре­ши­мост да из­п­ра­ви жи­во­та си, неп­ре­мен­но по­лу­ча­ва прош­ка на гре­хо­ве­те си. И ако след та­ка­ва ос­нов­на из­по­вед той по­чи­не, не мо­же да бъ­де за­дър­жан за сто­ре­ни­те си гре­хо­ве от де­мо­ни­те, а по Бо­жия ми­лост по­лу­ча­ва спа­се­ние. Ето един при­мер за то­ва.

Пре­по­доб­ни Ни­фонт имал от Бо­га дар­ба­та да виж­да съв­сем яс­но съ­би­ти­я­та в ду­хов­ния свят. Вед­нъж той до­шъл в цър­к­ва и ви­дял, че не­бе­то над не­го се раз­т­во­ри­ло. Очер­тал се път, кой­то во­дел от зе­мя­та към не­бе­то и спи­рал чак пред Бо­жия прес­тол. По тоя път ан­ге­ли­те но­се­ли ду­ша­та на ня­кой си по­кой­ник. Зад тях след­ва­ли мно­жес­т­во де­мо­ни, ко­и­то бяс­но ви­ка­ли: „За­що ни от­не­ма­те тая ду­ша? Не зна­е­те ли, че тоя чо­век, ко­га­то бе­ше жив, бе­ше и блуд­ник, и раз­бой­ник, и среб­ро­лю­бец? Той се про­ви­ни във всич­ки гре­хо­ве“.

„Зна­ем, от­го­во­ри­ли ан­ге­ли­те, зна­ем, че то­зи чо­век бе­ше ве­лик греш­ник, но зна­ем и то­ва, че той мно­го пла­ка за сво­и­те гре­хо­ве и пре­ди смърт­та си ги из­по­вя­да, по­ра­ди ко­е­то ми­лос­ти­ви­ят Гос­под му ги прос­ти“. ­ „Ако и тая ду­ша е по­лу­чи­ла прош­ка от Бо­га, зак­ре­ще­ли де­мо­ни­те, то­га­ва взе­ме­те при се­бе си всич­ки греш­ни­ци! А ние то­га­ва за как­во ще се тру­дим?“ Ан­ге­ли­те от­го­во­ри­ли: „Пом­не­те, че всич­ки греш­ни­ци, ко­и­то из­по­вяд­ват сво­и­те гре­хо­ве със сък­ру­ше­но сър­це, по­лу­ча­ват прош­ка от Бо­га. А кой­то ум­ре не­раз­ка­ян, не­го Бог ще осъ­ди на веч­ни мъ­ки с вас“.

Сло­во­то Бо­жие ни да­ва мно­го при­ме­ри на ис­тин­с­ко раз­ка­я­ние. Ето при­ме­ра на св. про­рок Да­вид, кой­то, след ка­то сто­рил два ве­ли­ки гря­ха, със сък­ру­ше­но сър­це се по­ка­ял и на­пи­сал див­ния 50 пса­лом, об­ра­зец на по­кай­на мо­лит­ва. Ето при­ме­ра на ка­е­щия се на кръс­та раз­бой­ник, кой­то с вя­ра­та си в Иисус Хрис­тос и със сми­ре­но­то из­по­вяд­ва­не, че е гре­шен и за­то­ва дос­то­ен за кръс­т­на смърт, оти­шъл пръв с Хрис­та в рая. Ето при­ме­ра на св. ап. Пе­тър, кой­то три пъ­ти се от­ре­къл от Хрис­та, но пос­ле се опом­нил, из­ля­зъл вън от пър­вос­ве­ще­ни­чес­кия двор и гор­ко оп­лак­вал своя грях. За сво­е­то дъл­бо­ко и ис­к­ре­но раз­ка­я­ние той бил прос­тен и въз­с­та­но­вен в сво­е­то апос­тол­с­ко дос­тойн­с­т­во.

Ис­к­ре­но­то раз­ка­я­ние тряб­ва да бъ­де пот­вър­де­но с пло­до­ве на по­ка­я­ние. Ка­е­щи­ят се тряб­ва да се от­ка­же от по­роч­ния си жи­вот и да поч­не друг, нов, по-до­бър жи­вот. То­ва ще бъ­де най-си­гур­на­та га­ран­ция, че гре­хо­ве­те му са прос­те­ни.

Доб­ри­те хрис­ти­я­ни се гот­вят за из­по­вед чрез пост, усър­д­на мо­лит­ва, раз­миш­ле­ния и спом­ня­не на гре­хо­ве­те. Ня­кои до­ри си за­пис­ват на лис­т­че всич­ки гре­хо­ве, за да не ги заб­ра­вят от сму­ще­ние пред све­ще­ни­ка. Не­ряд­ко из­по­вед­ни­кът на­ла­га на ка­е­щия се осо­бе­на епи­ти­мия (на­ка­за­ние) за об­лек­че­ние на съ­вест­та им и за из­куп­ва­не на гре­хо­ве­те им. Спо­ред слу­чая све­ще­ни­кът мо­же да на­ло­жи или осо­бе­ни бла­го­чес­ти­ви уп­раж­не­ния, или уси­лен пост, или дру­ги ня­кои ли­ше­ния, да­ва­не ми­лос­ти­ня, пра­ве­не пок­ло­ни и пр. По­ня­ко­га све­ще­ни­кът мо­же да от­ка­же да прос­ти гре­хо­ве­те на ня­кой упо­рит греш­ник и да го ли­ши за из­вес­т­но вре­ме от св. При­час­тие. Зап­ре­ще­ни­я­та на све­ще­нос­лу­жи­те­ли­те, про­и­з­не­се­ни на зе­мя­та, имат зна­че­ние и на не­бе­то. Осо­бе­но теж­ко е зап­ре­ще­ни­е­то или от­лъч­ва­не­то, про­и­з­не­се­но от ар­хи­е­рей.

Един епис­коп от­лъ­чил за ня­ка­къв си го­лям грях един све­ще­ник от бо­жес­т­ве­на­та служ­ба. Заб­ра­нил му да из­вър­ш­ва как­во­то и да би­ло бо­гос­лу­же­ние. Слу­чи­ло се та­ка, че тоя све­ще­ник по пъ­тя за дру­га об­ласт бил хва­нат от езич­ни­ци. Те взе­ли да го при­нуж­да­ват да при­не­се жер­т­ва на идо­ли­те. Но све­ще­ни­кът мъ­жес­т­ве­но из­по­вя­дал сво­я­та вя­ра в Иисус Хрис­тос и от­ка­зал да при­не­се жер­т­ва на бе­со­ве­те. За тая своя дър­зост той бил звер­с­ки убит.

Хрис­ти­я­ни приб­ра­ли тя­ло­то на мъ­че­ни­ка в близ­кия град. От мо­щи­те на мъ­че­ни­ка взе­ли да ста­ват чу­де­са. Ка­то ви­дял то­ва, на­чал­ни­кът на гра­да, хрис­ти­я­нин по вя­ра, нап­ра­вил прек­ра­сен ков­чег за тя­ло­то на но­вия мъ­че­ник и го вне­съл в то­ку-що пос­т­ро­е­ния храм. Ко­га­то взе­ли да ос­ве­ща­ват хра­ма и да слу­жат все­нощ­но бде­ние, ков­че­гът с мо­щи­те се вдиг­нал от мяс­то­то си и из­ля­зъл от цър­к­ва­та. Всич­ки се ужа­си­ли от слу­чи­ло­то се и внес­ли ков­че­га от­но­во в хра­ма. Но щом под­х­ва­на­ли пре­къс­на­та­та служ­ба, ков­че­гът пак сам се по­не­съл във въз­ду­ха и из­ля­зъл от хра­ма. Вяр­ва­щи­те не­до­у­мя­ва­ли, как тряб­ва да си обяс­нят то­ва чу­до и се ра­зо­тиш­ли по до­мо­ве­те си.

През нощ­та све­ти­ят мъ­че­ник се явил на­сън на мес­т­ния епис­коп и му ре­къл: „Не скър­би, че аз не ос­та­вам с вас в хра­ма Гос­по­ден. Но те мо­ля, иди в еди-кой си град при ар­хи­е­рея и го по­мо­ли да ме раз­вър­же от зап­ре­ще­ни­е­то. Аз съм от­лъ­чен от Бо­жи­я­та служ­ба и за­то­ва не мо­га да ос­та­вам с вас в цър­к­ва­та, ма­кар че съм при­ел мъ­че­ни­чес­ки ве­нец. Аз не виж­дам Хрис­то­во­то ли­це, по­не­же съм не­дос­то­ен из­вър­ши­тел на Не­го­ви­те св. Тайн­с­т­ва. Сам ти не се опит­вай да ме раз­вър­жеш от зап­ре­ще­ни­е­то. Кой­то ме е свър­зал, той да ме раз­вър­же“. Ка­то ка­зал то­ва, мъ­че­ни­кът ста­нал не­ви­дим.

Сут­рин­та епис­ко­път се от­п­ра­вил към по­со­че­ния му в съ­ня ар­хи­е­рей и му раз­ка­зал слу­чи­ло­то се. Ар­хи­е­ре­ят се за­пъ­тил не­за­бав­но към чу­дот­вор­ни­те мо­щи на мъ­че­ни­ка и ка­то се над­ве­сил над ков­че­га му, из­ви­кал: „Хрис­тос, Кой­то те е свър­зал чрез ме­не, Своя сми­рен раб, да те раз­вър­же се­га, заг­де­то си про­лял кръв­та си за сла­ва на Не­го­во­то име. Влез в хра­ма Гос­по­ден и бъ­ди с нас!“

След то­ва внес­ли с по­до­ба­ва­ща чест ков­че­га с мо­щи­те в хра­ма и за­поч­на­ли да слу­жат все­нощ­но бде­ние, а на след­ва­ща­та сут­рин ­ ли­тур­гия. Мо­щи­те сто­я­ли ве­че спо­кой­но на сво­е­то мяс­то и поч­на­ли от­но­во да вър­шат чу­де­са.

За да за­вър­шим раз­съж­де­ни­я­та вър­ху св. тайн­с­т­во Из­по­вед, тряб­ва да ка­жем, че кол­ко­то по-чес­то свик­не да се из­по­вяд­ва чо­век, тол­ко­ва по-доб­ре ще во­ди ду­хов­ния си жи­вот. По­кай­но­то чув­с­т­во тряб­ва да съ­път­с­т­ва вся­ко­га хрис­ти­я­ни­на. То тряб­ва да се про­я­вя­ва не са­мо на из­по­вед, а все­ки ден. За­то­ва доб­ре пра­вят ония, ко­и­то вся­ка ве­чер, след ка­то нап­ра­вят в ста­я­та си сво­и­те ве­чер­ни мо­лит­ви пре­ди ля­га­не, се за­мис­лят, как са пре­ка­ра­ли де­ня, в как­во са съг­ре­ши­ли, ко­го са оби­ди­ли, и ко­и­то при­на­сят по­ка­я­ние пред Бо­га за всич­ки свои вол­ни и не­вол­ни прег­ре­ше­ния, ка­то обе­ща­ват пред все­виж­да­щия Съз­да­тел да се поп­ра­вят. То­ва е тъй на­ре­че­на­та ежед­нев­на из­по­вед на гре­хо­ве­те пред Бо­га. Кой­то не сле­ди все­ки ден сво­е­то по­ве­де­ние, за­губ­ва ­ при всич­ка­та си ду­хов­ност ­ съз­на­ни­е­то за грях и ко­га­то се из­п­ра­ви на из­по­вед пред све­ще­ни­ка, не знае, как­во да ка­же.

До­тук раз­г­леж­да­ни­те тайн­с­т­ва: Кръ­ще­ние, Ми­ро­по­маз­ва­не, При­ча­ще­ние и По­ка­я­ние са не­о­б­хо­ди­ми за всич­ки хрис­ти­я­ни, за­що­то в тях ни се да­ва бла­го­дат, не­о­б­хо­ди­ма за на­ше­то спа­се­ние. Но ос­вен тия не­о­б­хо­ди­ми за всич­ки хрис­ти­я­ни тайн­с­т­ва, Гос­под е дал на Сво­я­та Цър­к­ва още дру­ги три осо­бе­ни тайн­с­т­ва, ко­и­то не са бе­зус­лов­но за­дъл­жи­тел­ни за всич­ки хрис­ти­я­ни. Тия тайн­с­т­ва са: Све­щен­с­т­во, Брак и Еле­о­с­ве­ще­ние.