ХРИСТИЯНСКА МОЛИТВА

Версия за печат

Християнската вяра е неразривно свързана с любовта към Бога. А любовта винаги изисква живи, лични отношения с този, когото обичаме. По отношение на Бога тази любов преди всичко се изразява в молитвата.

Светите отци и християнските подвижници, посветили живота си на молитвения подвиг, достигнали най-високите степени в нравственото съвършенство, не са могли с точност да посочат, какво трябва да се разбира под християнска молитва. Едни я наричат „беседа на ума”, негово възхождане към Бога. Други я наричат „врата, през която ние влизаме в Царството Небесно”, „път, който ни води към Бога и ни съединява с Него”, „служение по-висше от другите”. Трети говорят за молитвата като за дейност на сърцето. Наричат молитвата начало на всяка добродетел. А св. Василий Велики и св. Григорий Нисийски определят молитвата като „прошение от Бога”.

Молитвата може да бъде разбирана в двояк смисъл: в тесен и широк. Съществен признак на молитвата, разбирана в тесен смисъл, е устремяването на душата към Бога. „Към Тебе, Господи, въздигам душата си” /Пс. 24:1/ - възкликва Псалмопевецът. Някои от светите отци и подвижници на благочестието определят молитвата като „възхождане на ума и сърцето към Бога”. В по-широк смисъл молитвата се схваща като религиозно-нравствено душевно състояние, в смисъл на постоянно сърдечно и благоговейно помнене на Бога, упование или надежда на Него при всички житейски обстоятелства.

Молитвата, според преп. Иоан Лествичник, е общение и единение с Бога. Тя е като мост, по който човекът преминава от своето плътско „аз” с неговите съблазни към духовното – с неговата свобода. Молитвата е отбранителна стена пред тъгата, секира против отчаянието; тя унищожава унинието и обуздава гнева. Молитвата е храна за душата и просвещение на ума. Тя внася в настоящето бъдещата радост.

Ние сме християни дотолкова, доколкото умеем да се молим. Молитвата определя нашата близост или отдалеченост от Бога. Ако християнинът престане да се моли, ще заприлича на изветряла сол, заслужаваща човеците да я тъпчат с краката си /Мат. 5:13/.

Който се моли, той се отстранява от окръжаващия го свят, отдалечава се от връхлитащите го тревоги и шума на външния живот и влиза сам в себе си. Обикновено ние живеем вън от самите себе си; в молитвата ние се предаваме сами на себе си, влизаме в най-вътрешното светилище на душата си. И в този случай ние оставяме в покой нашите мисли и се оттегляме в дълбока тишина, та тук да си отпочинем, да отдъхнем, да се намерим действително сами при себе си; а когато сме сами при себе си, ние същевременно сме при Бога, защото в нашето вътрешно същество Бог е близо при нас, в светилището на нашата душа Бог е при нас и ние сме при Бога.

Чрез молитвата се проявяват, утвърждават се и се оживотворяват нашите вътрешни отношения към Бога, докато без нея те биват мъртви. Тази преданост на Бога в молитвата е едно вътрешно необходимо проявление и потвърждение на любовта. В молитвата ние се предаваме изцяло на Бога. Това е най-голямата жертва от наша страна, но това е същевременно и най-големия дар, който получаваме, защото при молитвата, от една страна, ние оставяме света на временното и преходното, а от друга страна, ние се пренасяме чрез нея същевременно в света на вечността и дишаме въздуха на тази вечност.

В молитвата се успокоява душата. При молитвата утихват бурите и страстите на в душата, престават тревогите от грижи и скърби, уталожват се вълненията, предизвикани от страдания или пък от радости. От това се явява в нас нова жизнена сила и нова жизнерадостност. Както животворният горски въздух ни съживява отново, така и в молитвата ние придобиваме нова сила и жизненост за душата си, тъй че от вътрешното светилище на молитвата, ние радостно излизаме пак във външния живот с всички негови задачи, длъжности, тегоби и скърби, но така че ние, при всичкия външен труд, вътрешно пак си оставаме в светилището на молитвата.

Молитвата е най-хубавият момент от нашия ден, защото е моментът, в който се връщаме у дома: спокойно излизаме от света, който ни заобикаля, въпреки че оставаме в него. Това е времето, през което говорим с нашия Бог, в контакт сме с Него. Разговор, който не е само думи, както казва Самият Христос: ”А кога се молите, не говорете излишно като езичниците…” / Мат. 6:7/. Молитвата не е нищо друго, освен разговор у дома – в нашия истински дом.

Молитвата бива умна, сърдечна и умносърдечна. Умната молитва – това е мислената молитва, когато ние с ума си се устремяваме към Бога. От тази молитва се извършва преходът към сърдечната молитва, когато християнинът се съединява с Бога със своите чувства, когато любовта към Бога изпълва цялото му сърце. Молитвата на ума и сърцето, или умносърдечната, е особено приятна на Бога. Християнските подвижници са изработили и правила за достигане на умносърдечната молитва. В основата на тези правила те поставят честото повторение на Иисусовата молитва: ”Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния!” Според св. Тихон Задонски „всяка молитва трябва да произхожда от сърцето. Това, което произнася езикът, трябва да го произнасят и сърцето, и умът. Бог гледа сърцето, а не нашите думи; Той вниква в нашите сърдечни въздишки, а не в думите, излизащи от устата”.

По своето съдържание християнските молитви биват много разнообразни. На първо място светите отци поставят хвалебната молитва. „Молейки се - поучава св. Василий Велики, - не пристъпвай веднага към прошение… Започни със славословие на Сътворилия всичко”. Възхвалявайки Бога, християнинът възнася към Него и просителна молитва. Това е такава молитва, в която ние изказваме пред Бога нашите нужди – както телесни, така и духовни. Изпросвайки от Господа едни или други блага, човек не може и да не се съкрушава за своите грехове, които съставляват главното препятствие към удостояване с Божията милост. Оттук получава своето начало покайната молитва. Това е такава молитва, в която човек, дълбоко проникнат от съзнание за тежестта на своите грехове, пламенно и усърдно, със сълзи и плач, проси от Господа да му прости греховете, да не го наказва за тях, да освети неговия труд по изправление на сърцето. След изпълнение на нашите прошения следва благодарение. „Всички ние умеем да просим – пише свещ. Александър Елчанинов. – Даже невярващите в крайно тежки моменти понякога прибягват към Бога, но да благодарим ние не умеем. Благодарствената молитва – това е знак за високо издигнала се душа. Добре е да си спомним за Бога в нещастие; но да не Го забравим в радостта – това е знак, че душата се е утвърдила в Бога. Просителната молитва може да съжителства в сърцето с егоизма, с гордостта, със злобата. Благодарствената молитва е несъвместима с такива чувства”.

Трябва да се молим не само за себе си, но и за другите. ”Молитвата за нас самите, взета отделно от молитвите за другите, като плод на духовно своекористие, не може да бъде чиста християнска добродетел”- казва св. Филарет Московски /1783-1867 г./. Християнинът трябва да се моли за всички като за себе си, за да им дарува Бог преуспяване във вярата и духовния разум, и свобода от греховете и страстите. Когато се моли, човек не бива да гледа на себе си като на нещо друго, освен като на прост проводник на Божията сила и благодат, никога не бива да проси за себе си, а винаги за другите, а ако иска за себе си, то да е пак нещо за другите: любов, доброта, сила, мъдрост, съвет…

Молитвата изисква известна подготовка. Премъдрият Иисус, син Сирахов съветва: „Преди да наченеш да се молиш, приготви се, и не бъди като човек, който изкушава Господа” /Сир. 18:23/. „Затова със смирение, благоговение, с принизяване на самите себе си пред Божието величие да прекланяме сърцето си, душата си и цялото си същество пред Него – призовава ни св. Тихон Задонски, - защото Бог дава милостта си само на смирените. Бог „ще погледне милостивно към молитвата на безпомощните и не ще презре молбите им”, казва Псалмопевецът /Пс. 101:18/. Пристъпвайки към нашия праведен и свят Цар и Бог, трябва да отстъпваме от неправдата, както ни учи св. ап. Павел: ”да отстъпи от неправдата всеки, който произнася името Господне” /1 Тим. 2:19/. Ако искаме Господ да чуе нашите молитви и ние трябва да чуем Неговите заповеди и да ги изпълняваме. Без това нашата молитва е безполезна. „Ние пък знаем, че Бог не слуша грешници; но който почита Бога и върши волята Му, тогова слуша” /Иоан 9:31/. „Всеки грях заключва вратите към молитвата, докато човек пребивава в него” – пише светителят и препоръчва на този, който се моли, да се откаже от греха и да се примири с Бога, да се откаже от гнева и злобата против ближния, които подхранва в сърцето си, да се откаже от немилосърдието към ближния, „защото самите ние трябва да вършим милостиня на ближните си, ако искаме да получим милост от Бога. На молитвата пречи и обидата, с която сме обидили ближния и не сме се извинили за това.” Христос казва: първо се примири със своя брат”. Затова първо трябва да простим на брата си и тогава да се молим. „Да бъдеш злопаметен и да се молиш, все едно да сееш в морето и да очакваш жътва” – казва св. Исаак Сирин /VІІ в./.

Молитвата съвсем не винаги е тиха беседа с Бога или горния свят. У начинаещите тя преди всичко е подвиг на усърдието, търпението и тежка борба със злия дух, който се старае с всички средства да попречи на нашата молитва, да разсее вниманието ни, да постави някаква преграда между Бога и молещите си.

Затова към молитва трябва да се себепринуждаваме и тогава, когато нямаме разположение към нея. Св. отци казват, че насилствената, изтръгнатата молитва е също приемана и угодна на Бога.

„Когато сърцето ни е пълно с благоговение, когато „от препълнено сърце говорят устата” /Лука 6:45/, тогава молитвата не съставлява проблем, ние свободно говорим на Бога – пише митрополит Антоний Сурожски /1914-2003 г./, - но ако оставим своя молитвен живот на произвола на своите настроения, тогава, вероятно, от време на време бихме губили всякакъв молитвен контакт с Бога. Голямо изкушение е да отложим молитвата до момента, когато в нас ще се пробуди живо чувство към Бога и да считаме за неискрена всяка молитва и всяко обръщение към Бога в друго време.”

Молитвата се явява нелек труд даже и за подвижниците, преуспяващи в нея: авва Агатон Египетски / +435 г./ казвал: ”Молитвата до последното издихание е съпроводена с труд тежка борба.” Преп. Варсанофий Оптински /1845-1913 г./ пише: ”Разсеяност в молитвата има даже и у старите иноци. Но все пак и тази ваша разсеяна молитва ще се запише на небето.”

Понякога Господ допуска сухост и тежест в молитвата, за да приучи труженика на Неговата нива към търпение и мъжествено понасяне на тежестите на молитвения труд. Виждайки този труд и търпение, Той го ободрява след това с умиление и сърдечна топлота, а после отново ги отнема, за да възведе подвижника на по-висока степен.

В молитвата е нужно да бъдем търпеливи. Измолването от Господа на едни или други блага не е дело за един ден. Християнските подвижници са прекарвали целия си живот в молитва и покаяние и едва накрая са били удостоявани с Божията благодат. Някои християни се молят и като не получават веднага просимото, бързо охладняват в молитвата. А може би Господ скоро щеше да изпълни молбата им, може би те са оставили своя молитвен труд, когато не е била далеч от тях Божията милост. „Не се огорчавай – съветва св. Иоан Златоуст, - ако не получаваш веднага това, за което се молиш: Бог иска да ти дарува по-голямо благо чрез твоето постоянство в молитвата.” Неизпълнената човешка просба Господ заменя със Своите дарове, които са най-главното и най-нужното благо за човека. Защото само един Господ знае какво е важно и нужно за всеки. Случва се и да се молим и да не получаваме исканото, защото то би ни послужило за зло. В този смисъл можем да бъдем убедени, че молитвата никога не остава нечута от Бога, но понякога не получаваме онова, което просим, защото като просим, не знаем, че то не е полезно за нас. Философът Сократ препоръчвал да се отправя следната молитва, изречена от един езически поет: ”Царю Небесни, доброто дай ни го, било, че сме го искали в молитвите си или не, а злото отдалечи от нас, дори да сме се молили за него”, а един съвременен български поет и сатирик съветва:”Ако шест дни си молим Бога за едно и също нещо, и не си го получил – на седмия ден Му благодари, че не те е послушал”. Бог знае какво е добро за нас и ни го дава. Чрез молитвата ние се отваряме за Божиите благодеяния и ставаме възприемчиви за благодатта. Молитвата е състояние на благодарност и любов.

У мнозина християни, извисили се духовно, настъпва такъв период, когато те повече не знаят как да се молят за себе си? Те твърдо вярват, че Премъдрият Господ-Промислител най-добре знае какво е полезно за тях и какво трябва да им изпрати в живота. Ето пример на подобно обръщение - молитвата на св. Филарет Московски:

„Господи! Не зная какво да поискам от Тебе? Ти единствен знаеш какво ми е потребно. Ти ме обичаш повече, отколко аз сам умея да се обичам. Отче! Дай на Твоя раб това, което аз от Тебе и да измоля не умея. Не смея да искам ни кръст, ни утешение, само стоя пред Тебе. Моето сърце е открито пред Тебе, Ти виждаш моите нужди, които аз не зная: виж и сътвори по Твоята милост. Порази ме и ме изцели, снизходи към мен и ме въздигни. Благоговея и безмълствам пред Твоята света воля и непостижими са за мен Твоите съдбини. Цял се предавам на Тебе. Нямам никакво друго желание, освен желанието да изпълнявам Твоята воля. Научи ме да се моля. Сам в мене се моли. Амин.”