За гордостта и гнева

Версия за печат

Гор­дост­та не е по­рок и грях са­мо на ате­ис­ти­те и бо­го­бор­ци­те, но и на мно­гоб­рой­ния свят, учуд­ва­що не­ха­ен и рав­но­ду­шен към де­ло­то на соб­с­т­ве­но­то си спа­се­ние. Тя се по­я­вя­ва с не по-мал­ка, а мо­же би до­ри и с по-го­ля­ма жар в убе­де­ни­те те­ис­ти ­ хо­ра, по сво­е­му бо­го­бо­яз­ли­ви, ко­и­то се ста­ра­ят да из­пъл­ня­ват пре­циз­но вся­ка йо­та от цър­ков­ния ри­ту­ал и пра­ви­ла. Не е ма­лък бро­ят на бла­го­чес­ти­ви­те хрис­ти­я­ни, ес­тес­т­ве­но и пра­вос­лав­ни (спо­ред ме­не би тряб­ва­ло да раз­ли­ча­ва­ме бла­го­чес­ти­е­то от ре­ли­ги­оз­ност­та), ко­и­то са без мяр­ка гор­ди, уве­ре­ни, че ка­то из­пъл­ня­ват рев­нос­т­но оно­ва, ко­е­то Цър­к­ва­та изис­к­ва от тях, те са не­що по­ве­че от ос­та­на­ли­те хо­ра-греш­ни­ци.

Ка­то заб­ра­вят за еван­гел­с­ко­то по­у­че­ние за го­ля­ма­та ра­дост на пас­ти­ра, на­ме­рил за­гу­бе­на­та си ов­ца от де­вет­де­сет и де­вет­те ос­та­на­ли в ста­до­то, или за по-го­ля­ма­та ра­дост на ан­ге­ли­те за един по­ка­ял се греш­ник, от­кол­ко­то за мно­го­то хо­ра с пра­ве­ден жи­вот, и нак­рая, ка­то заб­ра­вят и за чуд­на­та ра­дост на ба­ща­та, за­ти­чал се да пос­рещ­не из­гу­бе­ния си и заб­лу­ден син, кой­то се е по­ка­ял и вър­нал в ба­щи­ния си дом ­ те­зи гор­ди хрис­ти­я­ни па­дат в ка­па­на на пог­реш­но­то раз­би­ра­не на та­ка на­ре­че­ни­те зас­лу­ги, ко­и­то спо­ред тях­но­то убеж­де­ние са дос­та­тъч­ни за вли­за­не в Не­бес­но­то Цар­с­т­во. Те при­ли­чат на она­зи бя­ла ов­ца, ко­я­то ис­ка­ла да из­го­ни чер­на­та, на­ме­ре­на и вър­на­та в ста­до­то от пас­ти­ра, или на он­зи пос­лу­шен син, кой­то из­пъл­ня­вал всич­ки на­ред­би на своя ба­ща, но след то­ва за­вис­т­ли­во и гнев­но го об­ви­ня­вал за то­ва, че наг­ра­дил бо­га­то брат му, из­хар­чил ве­че своя дял от ба­щи­но­то нас­лед­с­т­во по блуд­ни­ци и без­дел­ни­ци.

Ня­ма по-го­ля­мо пре­диз­ви­ка­тел­с­т­во за чо­веш­кия ум, за чо­веш­ка­та ло­ги­ка и за чо­веш­ко­то бе­зу­мие от “бе­зум­с­т­во­то” на хрис­ти­ян­с­т­во­то, от “бе­зум­на­та Бо­жия Лю­бов” (заг­ла­вие на кни­га от Па­вел Ев­до­ки­мов), от раж­да­не­то на Ме­сия в дри­пи и в бед­няш­ки обор, от Си­на на скром­на­та и чис­то­сър­деч­на ев­рейс­ка де­вой­ка Ма­рия и бед­ния на­за­рет­с­ки дър­во­де­лец Йо­сиф, от учи­те­ля на прос­ти­те га­ли­лейс­ки ри­ба­ри, по­диг­ра­ван от юдейс­ки­те книж­ни­ци и фа­ри­сеи, от при­я­те­ля на блуд­ни­ци­те, ми­та­ри­те и греш­ни­ци­те, от зап­лю­ва­ния, би­чу­ва­ния и раз­п­на­тия ­ всич­ко то­ва са “съб­лаз­ни” за ев­ре­и­те и “бе­зум­с­т­ва” за ели­ни­те, за всич­ки на­ши соб­с­т­ве­ни вът­реш­ни ев­реи и ели­ни, чак до ден дне­шен.

И днес всич­ки тър­сят “з­на­ци”, ти­чат след га­да­те­ли и ас­т­ро­ло­зи, всич­ки тър­сят “п­ре­мъд­рост”, за да по­вяр­ват на фи­ло­со­фи­те и уче­ни­те, а ние, каз­ва св. ап. Па­вел в Пър­во­то си пос­ла­ние до Ко­рин­тя­ни, “п­ро­по­вяд­ва­ме Хрис­та раз­п­на­ти­я” (1 Кор. 1:23). И въз­к­ръс­на­ли­ят Хрис­тос е още един от аб­сур­ди­те на хрис­ти­ян­с­т­во­то, за кой­то хрис­ти­ян­с­ки­те фи­ло­со­фи и св. от­ци са зна­е­ли и са из­ка­за­ли крат­ки и яс­ни раз­съж­де­ния още през III-IV век. [...]

Да­ли след всич­ко то­ва мо­жем по-доб­ре да раз­бе­рем па­ра­док­сал­ни­те, а за ня­кои аб­сур­д­ни ду­ми на св. Йо­ан Лес­т­вич­ник: “Бори се и се ста­рай да се над­с­ми­ваш над сво­я­та пре­мъд­рост. Ка­то пос­тъп­ваш та­ка, ще на­ме­риш спа­се­ние и пра­вед­ност чрез Хрис­та Ии­су­са, на­шия Гос­под” (Лес­т­ви­ца 24:34).

Ето за­що пред Бо­га ня­ма “зас­лу­ги”, и за­що всич­ки на­ши доб­ри де­ла, с ко­и­то въз­на­ме­ря­ва­ме да “п­ла­ща­ме” сво­и­те гре­хо­ве и та­ка да се пре­по­ръч­ва­ме на Бо­га, са са­мо вя­тър и мъг­ла пред Не­го. “За­що­то, кой те от­ли­ча­ва от дру­ги­те? Как­во имаш, ко­е­то да не си по­лу­чил? А щом си по­лу­чил, за­що се хва­лиш, ка­то да не си по­лу­чил?” ­ ни пи­та св. ап. Па­вел в Пър­во­то пос­ла­ние до Ко­рин­тя­ни
(1 Кор. 4:7). От­тук, вся­ка гор­дост в доб­ро­де­тел­та раз­ви­ва охол­с­т­во, как­то спра­вед­ли­во от­бе­ляз­ва Мар­ко Пан­тич и, ка­то пе­риф­ра­зи­ра св. от­ци и учи­те­ли на Цър­к­ва­та, до­пъл­ва: “А­ко пос­тим, мо­жем да ста­нем су­ет­ни, ако пе­ем ху­ба­во, мо­жем да бъ­дем тщес­лав­ни. Под­виж­ни­кът мо­же да се смя­та за све­тец, мо­на­си­те за­ра­ди под­ви­га си да тър­сят мо­на­шес­ки зва­ния, све­ще­ни­ци­те, за­ра­ди ено­рийс­ка­та си дей­ност ­ по-ви­со­ки сте­пе­ни.”

За­вър­ш­вай­ки из­ло­же­ни­е­то и тъл­ко­ва­ни­е­то на уче­ни­е­то на св. Йо­ан Лес­т­вич­ник за гор­дост­та, ще раз­г­ле­дам и ед­на дру­га страст, ко­я­то за­ед­но с нея е един от се­дем­те смър­т­ни гря­ха в хрис­ти­ян­с­т­во­то и в същ­ност­та си е тяс­но свър­за­на с гор­дост­та или пря­ко про­из­хож­да от нея ­ гне­ва.

Всич­ки ние поч­ти все­киднев­но се гне­вим. Гне­вим се и ко­га­то има­ме пра­во, и още по-чес­то, ко­га­то ня­ма­ме. Най-чес­то из­ли­ва­ме гне­ва си вър­ху по-сла­бия, и то тол­ко­ва по­ве­че, кол­ко­то сме по-по­кор­ни лас­ка­те­ли на оне­зи, ко­и­то са по-сил­ни от нас. Оп­рав­да­ва­ме гне­ва си с при­ро­да­та или пък с не­раз­би­ра­не­то, небла­го­дар­ност­та и не­пос­лу­ша­ни­е­то на дру­ги­те към нас. До­ри и то­га­ва, ко­га­то пос­ле­ди­ци­те от гне­ва ни са па­губ­ни за на­ши­те близ­ки, а те най-чес­то дейс­т­ви­тел­но са та­ки­ва, се опит­ва­ме да се при­ми­рим със съ­вест­та си и да се оп­рав­да­ем пред дру­ги­те с ня­ка­къв не­у­бе­ди­те­лен и пра­зен пре­текст. Ка­за­но нак­рат­ко, ня­ма ни­как­во съм­не­ние, че гне­вът е знак за на­ша­та го­ля­ма гор­дост.

Хрис­ти­я­ни­те са на­па­да­ни от гор­дост­та, раз­д­раз­ни­тел­ност­та и гне­ва не по-мал­ко от не-хрис­ти­я­ни­те. Всъщ­ност неп­ра­вил­но­то кул­ти­ви­ра­не на хрис­ти­ян­с­ки­те цен­нос­ти и из­тък­ва­не­то им пред дру­ги хо­ра, ко­и­то не зна­ят или не ис­кат да зна­ят за тях, как­то и ка­ри­ка­тур­но­то раз­би­ра­не на доб­ро­де­те­ли­те, за­ра­ди ко­и­то зас­лу­жа­ва­ме осо­бе­на Бо­жия ми­лост, а с то­ва и Цар­с­т­во­то Не­бес­но, чи­я­то вра­та ще ни се от­во­ри пре­ди да се е от­во­ри­ла за дру­ги­те, от вре­ме на вре­ме по­раж­да в то­зи вид хо­ра ис­тин­с­ко бе­сов­с­ко на­па­де­ние. За­то­ва и из­ра­зът “сър­дит чо­век ­ доб­ро­во­лен епи­леп­тик” е аб­со­лют­но то­чен.

Ка­то пси­хо­те­ра­певт съм виж­дал гняв и сред оне­зи се­мей­ни хрис­ти­я­ни, ко­и­то са ус­то­я­ва­ли на сил­ни­те из­ку­ше­ния на по­ли­гам­на­та при­ро­да в се­бе си (ве­ро­ят­но и във все­ки от нас) и са ос­та­ва­ли мо­но­гам­но вер­ни на своя бра­чен пар­т­ньор, при­е­май­ки то­ва за по­бе­да с осо­бе­на стой­ност. Но ко­га­то са мис­ле­ли, най-чес­то не­съз­на­тел­но, че за­ра­ди неп­ре­къс­на­то­то кул­ти­ви­ра­не на та­зи доб­ро­де­тел, въп­ре­ки при­мам­ли­ви­те из­ку­ше­ния, не са дос­та­тъч­но въз­наг­ра­де­ни или пох­ва­ле­ни от Бо­га или от хо­ра­та, а най-чес­то са и не­дос­та­тъч­но ви­со­ко оце­не­ни от соб­с­т­ве­ния си бра­чен пар­т­ньор, се е случ­ва­ло от вре­ме на вре­ме да из­па­дат в жес­ток гняв към сво­я­та съп­ру­га или съп­руг, ка­то при то­ва лю­бов­та им е от­с­лаб­ва­ла и се е сти­га­ло до за­гу­ба­та на еро­тич­но-сек­су­ал­но­то же­ла­ние към пар­т­ньо­ра.

В ня­кои дру­ги слу­чаи на за­чес­тил из­б­лик на гняв (не­що, ко­е­то съ­що съм за­бе­ля­зал по вре­ме на дъл­го­го­диш­на­та си пси­хо­те­рапе­втич­на прак­ти­ка) та­ки­ва гор­де­лив­ци са прес­та­ва­ли да ядат, из­ла­гай­ки на опас­ност до­ри здра­ве­то и жи­во­та си, ка­то с то­ва доб­ро­вол­но гла­ду­ва­не са ис­ка­ли да се са­мо­на­ка­жат; в дру­ги слу­чаи са яли пре­ко­мер­но, зат­лъс­тя­ва­ли са и съ­що са дос­ти­га­ли опас­на­та за здра­ве­то си гра­ни­ца, ка­то са се раз­бо­ля­ва­ли от раз­лич­ни те­лес­ни бо­лес­ти. Оче­вид­но те­зи хо­ра не­съз­на­тел­но са из­пит­ва­ли ви­на за­ра­ди ви­ди­ми­те пос­ле­ди­ци на сво­я­та гнев­ли­вост и вмес­то да вля­зат в бор­ба със страс­ти­те по един­с­т­ве­но ис­тин­с­кия хрис­ти­ян­с­ки на­чин ­ чрез по­ка­я­ние, те са по­ся­га­ли към бо­лес­ти­те, ко­и­то са­ми са си при­чи­ня­ва­ли, на­дя­вай­ки се чрез из­то­ще­ни­е­то от бо­лест­та да из­то­щят в се­бе си страст­та на гне­ва.

Мно­го се за­рад­вах, ко­га­то на­ме­рих пот­вър­ж­де­ние на то­ва мое ле­кар­с­ко наб­лю­де­ние в св. Йо­ан Лес­т­вич­ник. Още през VI-VII век той пи­ше в сво­я­та “Лес­т­ви­ца”: “Аз съм виж­дал хо­ра, ко­и­то, раз­г­не­ве­ни, се от­каз­ва­ха от хра­на с до­са­да; и с то­ва си без­раз­съд­но въз­дър­жа­ние те при­ту­ря­ха от­ро­ва вър­ху от­ро­ва. Виж­дал съм и дру­ги, ко­и­то, не­до­вол­ни по ня­ка­къв по­вод, въз­пол­з­вай­ки се от своя гняв, пре­да­ва­ха се на пре­яж­да­не и па­да­ха от ро­ва в про­паст­та” (Лес­т­ви­ца 8:16). Въп­ре­ки че и в два­та слу­чая на гнев­ли­вост, за ко­и­то го­во­ри св. Йо­ан Лес­т­вич­ник, из­г­леж­да ка­то че ли ня­ма ни­ка­къв из­ход, аз се ос­ме­ля­вам да пред­по­ло­жа, че и в два­та слу­чая, и то са­мо ако те­зи гнев­ли­ви хо­ра на­ис­ти­на стиг­нат до ня­кои фи­зи­чес­ки или по-точ­но пси­хо­со­ма­тич­ни бо­лес­ти, те мо­гат да пре­жи­ве­ят пре­чис­т­ва­що об­ръ­ща­не, съг­лас­но ми­съл­та на друг един све­ти отец, кой­то каз­ва: “Е­дин­с­т­ве­но­то не­що, ко­е­то мо­же да спа­си чо­ве­ка от не­ми­ну­е­мо­то на­ка­за­ние за гре­ха, е по­ка­я­ни­е­то и са­мо­на­ка­за­ни­е­то.”

* Ака­де­мик проф. Вла­де­та Йе­ро­тич е ро­ден през 1924 г. в Бел­г­рад. За­вър­ш­ва Ме­ди­цин­с­кия фа­кул­тет и спе­ци­а­ли­зи­ра нев­роп­си­хи­ат­рия и пси­хо­те­ра­пия в Швей­ца­рия и Гер­ма­ния. По-къс­но учи пси­хо­ло­гия и бо­гос­ло­вие. От 1985 г. е про­фе­сор в ка­тед­ра­та по Пас­тир­с­ка пси­хо­ло­гия към Бел­г­рад­с­кия бо­гос­лов­с­ки фа­кул­тет на Сръб­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва. От 1997 г. проф. Йе­ро­тич е ръ­ко­во­ди­тел на Пас­тир­с­кия кон­сул­та­ти­вен цен­тър в Бел­г­рад, ос­но­ван с бла­гос­ло­ве­ни­е­то на Сръб­с­кия пат­ри­арх Пав­ле.