Проза

Отец Коста беше затворен в себе си човек, но пък открит – нямаше никакви задни мисли и недоумяваше как може някои хора да имат такива мисли и да пресмятат като шахматисти житейските си ходове. Незнайно защо бе станал свещеник, след като общуването с хора му струваше доста усилия и понякога го уморяваше. Връхлиташе ли го подобна умора, той често си припомняше как китайски император казал на един мъдрец: „Ти, нали си мъдрец? Виж, направи нещо за хората”.

Нашият духовен Еверест е достигането до Бог. Оставането в подножието му, в света, ни обрича на тление и вечна смърт.

Отец Теодор, енергичен, с буен нрав, към 50-годишен мъж, който не беше пил един аспирин през живота си, внезапно се разболя и тръгна по лекари. А знайно е: тръгнеш ли веднъж по лекари, ще ти открият хиляда и една болести, и довериш ли им се, ще ти кажат, че само операция ще те оправи. И отецът им се довери.

Отец Сотир не си мълчеше. Казваше каквото мисли за другия направо в очите му, а не го одумваше зад гърба му. И си патеше. Не го долюбваха нито повечето му събратя, нито владиката. Не следваше принципа: ”Кажи му: аго, да му е драго!”, както го съветваше, когато беше стажант, един препатил възрастен свещеник, по-скоро следваше девиза: „Право куме в очи!”  Може би, затова бе сменил пет храма. Три, от които беше обновил, а един – почти построил наново.