Амвон

Върховен идеал и последна цел на християнския нравствен живот е светостта, която се постига в Църквата от хора с различни индивидуални особености и дарби и при различни условия на живот. Някои хора, обдарени с Божията благодат, без да се отличават с видими аскетически подвизи, без да заемат ръководни места в църковната иерархия, са придобили такова нравствено съвършенство, че още приживе техни съвременници съзирали светия им живот и се вдъхновявали от тях.

Измежду старозаветните праведници особено изпъкват пророците. Те са извънредни Божии пратеници, които непосредствено получавали откровение от Бога, за да бъдат ръководители на религиозния, нравствения и политическия живот на богоизбрания народ, а чрез него и на езичниците.

Когато първохристиянската ревност вече охладняла, тогава истинските ревнители на Православието започнали да се отдалечават от градовете и топлохладното християнско общество в пустини и непроходими места и там, избягвайки общението с хора, които не са обладани от истинска евангелска ревност, се подвизавали за своето спасение.Така също и светите отци, учители на Църквата, излизали в защита на православните истини по необходимост – не за да покажат своите знания и мъдрост, но поради това, че еретиците, изопачавали основите на правосл

„Учителю благий, какво да сторя, за да наследя живот вечен?”

(Лука 18:18)