Начало

Днес, в първия подготвителен ден за Великия пост, Църквата напомня на всички нас за такъв човешки грях като гордостта.

Гордостта е състояние на човека, когато той е способен да вижда в себе си само доброто, приписвайки си всевъзможни достойнства, когато той си приписва мнима праведност и,  когато той не е способен да оцени себе си критично, тогава молитвата му, както и общението с Бога не ще му донесе никаква полза.

Отец Глухчев не беше добър певец, казваха за него, че пеел като прегракнало славейче. Не умееше и да говори гладко, и на висок стил, както някои негови събратя. Единственият талант, който отец Глухчев мислеше, че притежава, бе умението му да изслушва без да прекъсва другия. Този свой талант той употребяваше най-вече по време на изповеди.

Архимандрит Алипий беше от тези калугери, които наричаха „паркетни монаси”, т. е . монаси, които са били в манастир само в деня на пострижението си – на обричането им на Бога, а след това веднага са се озовали в коридорите на църковната администрация. Обикновено духовните наставници на тези монаси бяха митрополити или епископи и проправяха, и на своите чеда, пътя към епископския жезъл.

Дядо Прокопий беше дребен, пъргав старец и с котешка лекота се премяташе от склона, в който беше вдълбана монашеската му килийка, на нейния чардак. Той му служеше и като наблюдателница да вижда кой влиза в манастира. При нужда закачаше на колана на избелелия си подрасник връзката с големи ключове и тичаше да отвори стария манастирски храм за посещаващите тази обител екскурзианти или богомолци.