Начало

"В християнството не е възможно напредване без криза и без изпитания!", гласят едни думи на православния сръбски психиатър Владета Йеротич. Но как е възможно във време на смразяващи изпитания, които раждат новомъченици за вярата; в земята на смъртната сянка, където любовта е оскъдняла до болка, да не потънем в отчаяние? Дали сме способни да преживеем като реалност евангелските думи, че силата на благодатта се проявява най-ярко във време на немощ?

Ако трябва да направим описание на съвременното общество, то една от най-характерните му черти е равнодушието. Това личи в магазините, в които пазаруваме, в начина, по който шофираме, в градския транспорт, в който се возим. Прави ли ви впечатление, например, че в автобуса или трамвая постоянно някой говори силно по телефона. Не важни неща, а някакви глупости. Останалите хора, които пътуват не го интересуват, не съществуват за него, няма значение приятно ли им е, неприятно ли им е.

В нашите православни храмове понякога се забелязват причудливи гледки - посетители, които с разтворени длани гледат нагоре или са ги прелепили плътно до някои от иконите и шепнат с трепет неизказани слова. Някой би побързал да каже - чудесно, защото храмът е място за уединение и мистично търсене на Бога и колко е хубаво, че има хора с жива и гореща вяра! Но дали е така. Това е наистина картина на съкровения разговор на душата с Бога,прозорец към борбата за нейното спасение и мистика, но не здрава, а болна.

В имeто на Отца и Сина и Светия Дух! Днес, братя и сестри, ние всички сме се събрали, за да почетем паметта на четиридесетте мъченици Севастийски. Те пострадали в тези времена, когато християнската вяра, както изглеждало, вече започвала да тържествува в цялата Римска империя, когато император Константин Велики, победил мнозина свои противници, започнал да покровителства християнството.