Тя ми бе една, другата, градска, русчуклийка, завършила модно дизайнерство през 1901-а в Брюксел, виках й по френски образец стара майка. Баба беше селска, безписмовна, от род Маринкови. Присъщо е човеку да разбира късно, а по някога даже никога, кому що дължи: аз много късно разумях какво, по воля Божия, ми даде баба. Не помня да съм я виждал усмихната, нито пък ласкава спрямо някого. С изпъкнали сини очи, силен, дрезгав глас, често викаше за щяло и не щяло.
